— Ще те науча. Знаеш ли, даже когато е скрит, не съм спокойна за него. За конете също. Единствените животни, които съм виждала да убиват жените на Атароа, са коне и вълци — каза тя, като оглеждаше любимците си.
— Доста си научила за тях, Айла.
— Трябваше да науча всичко възможно, за да успея да те измъкна оттам. Но може би научих прекалено много.
— Прекалено много ли? Как така прекалено много?
— Когато те намерих отначало, мислех само как да те измъкна от това място, а после да си заминем колкото се може по-бързо, но сега не можем да си тръгнем.
— Какво имаш предвид? Как така не можем да си тръгнем?
— Не можем да оставим децата да живеят при такива ужасни условия, нито пък мъжете. Трябва да им помогнем да се освободят — отговори Айла.
Джондалар се разтревожи. Беше виждал този решителен поглед и преди.
— Айла, опасно е да оставаме, и то не само за нас. Помисли каква лесна плячка са конете. Те не бягат от хора. А и сигурно не искаш да видиш зъбите на Вълчо да висят на врата на Атароа, нали? И аз искам да помогна на онези хора. Живях там и съм убеден, че никой не би трябвало да живее по такъв начин, особено децата, но какво можем да направим? Ние сме само двама.
Той наистина искаше да им помогне, но се страхуваше, че ако останат, водачката може да стори нещо лошо на Айла. Мислеше, че я е загубил, а сега, когато отново бяха заедно, можеше да я загуби наистина. Опитваше се да я убеди, че трябва да си тръгнат.
— Не сме сами. Не само ние двамата искаме да променим нещата. Трябва да намерим начин да им помогнем — продължи жената, после се замисли. — Мисля, че Сармуна иска да се върнем — това беше причината да ни предложи своето гостоприемство. Трябва да отидем на празника утре.
— Атароа е използвала отрова преди. Ако се върнем там, може никога да не си тръгнем. Тя те мрази, и ти го знаеш!
— Зная, но трябва да се върнем. Заради децата. Няма да се храним — ще ядем само това, което аз ще занеса, и то ако не забележат. Как мислиш, дали да преместим лагера, или да останем тук? Имам доста неща да свърша до утре.
— Не виждам смисъл да се местим. Те просто ще ни проследят. Затова трябва да тръгнем веднага — отговори Джондалар и хвана двете й ръце. Погледна я настойчиво в очите като че се опитваше да й внуши да промени намерението си. Най-после я пусна; знаеше, че тя няма да си тръгне, а той ще остане с нея. В сърцето си и той желаеше същото, но искаше да се убеди, че не може да я отклони от намерението й. Закле се, че няма да допусне да й се случи нищо лошо.
— Е, добре — каза. — Заявих на мъжете, че ти няма да възприемеш някой да бъде третиран по такъв начин. Не съм сигурен дали ми повярваха, но трябва да им помогнем да се освободят. Изненадах се, когато Сармуна ни предложи гостоприемството си. Не мисля, че го прави често. Жилището й е малко и е встрани от другите. Не е пригодено за посрещане на посетители. Ти как мислиш, защо тя иска да се върнем?
— Защото тя прекъсна Атароа, за да ни покани. Не мисля, че това се хареса на водачката. Имаш ли доверие на Сармуна, Джондалар?
Той се замисли.
— Не знам. Доверявам й се повече, отколкото на Атароа. Знаеш ли, Сармуна познава майка ми. Живяла е в Деветата пещера като малка и хората там са били нейни приятели.
— А, ето защо говори добре толкова езици. Щом познава майка ти, защо не ти помогна?
— И аз се чудя. Може би не е искала. Мислех си, че може да се е случило нещо между нея и Мартона. Не помня майка ми да е говорила за някого, който е живял с тях, дори и когато е била млада. Но имам някакво чувство, свързано със Сармуна. Тя обработи раната ми и макар че това е повече от всичко, което е правила за останалите мъже, мисля, че тя би искала да направи дори още. Но не смятам, че Атароа ще й позволи.
Разтовариха Рейсър и подготвиха лагера си. И двамата бяха неспокойни. Джондалар запали огъня, а Айла започна да приготвя храната. Отначало предвиди обичайното за двамата количество, но после си спомни колко малко храна се даваше на мъжете в кошарата и добави още. Когато започнеше да яде, той щеше да усети колко е изгладнял.
Джондалар седна до огъня и загледа жената, която обичаше. После отиде до нея.
— Преди да се заемеш с работата си, жено — каза той, като я привлече към себе си, аз поздравих два коня и един вълк, но не поздравих някого, който е най-важен за мен.
Тя се усмихна по начина, който винаги предизвикваше у него вълна от топла нежност и любов.
— Никога не съм прекалено заета за теб.
Той се наведе да я целуне по устните, отначало бавно, но после страхът и тревогата му да не я загуби някога внезапно го заляха отново.
— Толкова се боях, че няма да те видя пак! Мислех, че си мъртва. — Гласът му пресекна, задавен от чувството и от облекчението, че отново е до нея. — Атароа не би могла да ми причини нищо по-лошо от това да загубя теб.