Преди да приготви сутрешния чай, Айла добави малко вода на супата и пъхна в огъня още няколко камъка за готвене, за да затопли закуската. Опита и сгъстилата се ябълкова смес. От студа горчиво-киселият вкус на твърдите ябълки се беше притъпил, а добавените шипки бяха придали червеникав оттенък и едва осезаем сладникав аромат. Тя сипа една купичка на Джондалар, докато той ядеше супата си.
— Това е най-вкусната храна, която съм ял през живота си — каза й след първите няколко хапки. — Какво си сложила, че е толкова приятно?
Айла се усмихна.
— Подправено е с глад.
Джондалар кимна, после каза:
— Сигурно си права. Започвам да изпитвам съжаление към хората в кошарата.
— Не е редно някой да гладува така, когато има толкова храна! — Очите й гневно заблестяха. — Съвсем друго е, когато всички са принудени да гладуват.
— Понякога се случва в края на някоя лоша зима — изрече мъжът. — Ти някога гладувала ли си?
— Случвало се е да не ям, особено от любимите ми храни, които винаги свършват най-напред, но ако знаеш къде да погледнеш, винаги се намира нещо за ядене. Разбира се, ако си на свобода и можеш да търсиш.
— Виждал съм хора, които гладуват, защото им липсва храна, а не знаят откъде да си намерят. Но ти винаги намираш нещо. Как можеш да знаеш толкова много, Айла?!
— Иза ме научи. Струва ми се, че винаги съм се интересувала от храната и от растения. Доколкото си спомням, май че имаше един период, когато съм гладувала. Това беше, преди Иза да ме намери. Но бях малка, така че не си го спомням много добре. — Когато се сети за онези времена, по лицето й пробяга топла усмивка. — Иза каза, че не е виждала човек, който толкова бързо като мен да се научи да намира храна, особено след като съм родена без никакви спомени къде и как да я търся. Каза ми, че гладът ме е научил.
След като Джондалар се наслади и на втората порция, се загледа как Айла преравя грижливо подготвените хранителни запаси и започва подготовката на ястието за празника. Тя се чудеше в какъв ли голям съд да готви, та да има за целия Бивак Сармунаи — нали не бяха взели със себе си всичкия си багаж, а само най-необходимото.
Свали големия мях за вода и го пресипа в по-малки купи и готварски съдове, после отдели подплатата, зашита върху кожената обвивка, така че козината да остане отвън. Подплатата беше направена от стомаха на зубър, който не беше съвсем непропусклив, но водата през него се процеждаше съвсем бавно. Всъщност тя попиваше във външната обвивка и по космите се окапваше, така че на практика съдът беше сух отвън. Жената изряза горната част на подплатата, с едно сухожилие го заши за дървена рамка, после отново го напълни с вода. След това сложи меха с вода на жаравата. Докато чакаше водата да заври, започна да плете стегната кошница от върбови клонки и пожълтели треви, овлажнени от снега.
Когато водата на огъня започна да пуска мехури, начупи изсушено месо и няколко топки мас от храната за път, за да направи силен бульон. После добави смес от различни зърна. Смяташе по-късно да пусне и малко сухи корени — диви моркови и лешниците, богати на скорбяла, както и семената и стъблата от някои зеленчуци, заедно със сушен касис и къпини. За аромат сложи подбрани треви — подбел, див чесън, киселец, босилек, ливадник, и дори малко сол, запазена от Лятната среща на Мамутои.
Джондалар не искаше да се отдалечава, затова събираше наоколо дърва, донесе още вода, набра треви и насече върбови клонки за кошниците, които тя плетеше. Беше щастлив, че отново е до нея, и просто не я изпускаше от очи. А и тя беше щастлива колкото него. Но когато видя колко голяма част от техните запаси употреби тя, той се разтревожи. Гладуването в Бивака Сармунаи го беше накарало да внимава по отношение на храната.
— Айла, в това ястие ти сложи почти всичките ни резерви. Ако използваш по толкова много, скоро ще свършат.
— Искам да има достатъчно за всички, и за мъжете, и за жените в Бивака на Атароа, за да разберат с какво биха могли да разполагат в хранилищата си, ако се трудят заедно — обясни тя.
— Може би ще е добре да взема копиехвъргача и да потърся прясно месо — каза той с тревожна бръчка на челото.
Погледна към него, изненадана от такава загриженост. Досега се хранеха с всичко, което намираха по различните места по пътя си, а до запасите прибягваха рядко, и то повече за удобство, отколкото по необходимост. Освен това имаха още запаси — оставените при другия им багаж до реката. Тя го загледа — едва сега забеляза колко е отслабнал и си обясни откъде идват нетипичните за него забележки.