— Да, може би ще е добре да потърсиш някакъв дивеч — съгласи се с него. — Няма да е зле да вземеш и Вълчо със себе си. Той много добре открива и подплашва животните, а може и да те предупреди, ако се приближава някой. Сигурна съм, че Жените-Вълци на Епадоа и Атароа ни търсят.
— А теб кой ще те предупреди, ако взема Вълчо?
— Уини. Тя усеща, когато приближават непознати. Но ми се ще веднага щом свърша с готвенето, да тръгнем за Бивака на Сармунаи.
— Много ли ще се забавиш с ястието?
— Надявам се бързо да се свари. Но не съм свикнала да готвя такова количество, та не съм съвсем наясно колко време ще е нужно.
— Май ще е по-добре да изчакам да свършиш, и после да ходя на лов.
— Както искаш. Ако останеш, ще имам повече дърва.
— Ще донеса още малко. — Огледа се наоколо и добави: — И ще събера нещата, които няма да ни трябват, за да сме готови за тръгване.
Готвенето продължи по-дълго, отколкото Айла очакваше — стана почти обед. Джондалар наистина взе Вълчо да огледат околността, повече за да се увери, че Епадоа не е наблизо, отколкото да ловуват. Изненада се от нетърпението на вълка да тръгне с него… след като Айла му каза да тръгва. Винаги беше смятал животното за изцяло нейно и никога не беше и помислял да го води със себе си някъде. А то се оказа добра компания. Намери и един заек, но мъжът го остави на него.
Когато се върнаха, Айла подаде на Джондалар голяма купа от вкусното ястие, приготвено за Бивака. Обикновено ядяха само по два пъти на ден, но като видя димящия пълен съд, той усети, че е гладен. Тя също хапна малко, даде и на Вълчо.
Беше вече обяд, когато решиха да тръгнат. Докато се готвеше храната, Айла беше изплела две кръгли кошници, и двете доста големи. Напълни ги с богатото, гъсто ястие. Добави дори няколко специални шишарки. Знаеше, че при тяхната постна диета от не тлъсто месо най-вкусното за хората от Бивака ще са мазнините. Знаеше още, макар и без да разбира защо, че точно от тях имат нужда за топлина и енергия, особено през зимата и че мазнините заедно със зърнените храни дават на всички чувство за ситост и доволство.
Покри съдовете с плитките кошници, използвани за капаци, качи ги на гърба на Уини и ги до закрепи с изплетени от суха трева и върбови клонки ремъци — беше ги изработила набързо, защото щяха да се използват само този път. Така тръгнаха за селището на Сармунаи, но минаха по друг път. Докато вървяха, обсъждаха какво да направят с животните, когато стигнат в Бивака на Атароа.
— Можем да скрием конете в гората до реката. Ще ги завържем за някое дърво и ще отидем пеша — предложи Джондалар.
— Не искам да ги връзваме. Ако ловците на Атароа попаднат на тях, ще ги убият много лесно. А ако са свободни, поне ще имат възможност да избягат, а после да се върнат, като им свирна. Дори по-добре ще е да са някъде наблизо, за да ги гледаме.
— Тогава онова поле със сухата трева до Бивака е добро място. Конете ще стоят там и без да ги връзваме. Нали знаеш, винаги стоят близо до нас, когато сме ги оставили и имат какво да пасат — каза Джондалар. — А на Атароа и Сармунаи ще направи огромно впечатление, ако и двамата яздим конете на влизане в Бивака им. Ако приличат на другите хора, които сме виждали, нали знаеш — всички се боят малко от хора, които могат да управляват коне. Мислят си, че това е признак за духовна власт или магическа сила, а докато те се страхуват, това е плюс за нас. Тъй като сме само двама, ще имаме нужда от всяко възможно преимущество.
— Прав си, така е — отвърна Айла леко намръщена, понеже се тревожеше и за тях двамата, и за конете, но и защото не й беше приятно, че разчитаха на необоснованите страхове на народа Сармунаи. Това я караше да се чувства лъжкиня, но, от друга страна, животът им беше в опасност; а също и този на мъжете и момчетата в кошарата.
За нея моментът беше труден. Налагаше се да направи избор между две злини, но именно тя беше настоявала да се върнат в Бивака да помогнат, въпреки че това представляваше реална опасност за живота им. Беше принудена да преодолее вътрешното си желание да бъде напълно честна и открита; трябваше да избере по-малкото зло, да се приспособи, ако изобщо имаше някакъв шанс да спасят и себе си, и момчетата, и мъжете в Бивака от лудостта на Атароа.
— Айла — заговори Джондалар. — Айла? — повтори, понеже тя не реагира.
— А-а… да?
— Казвам, какво ще правим с Вълчо? Ще го вземеш ли и него в Бивака?
Тя се замисли за миг.
— Не, по-добре не. Те знаят за конете, но не знаят за него. Като имаме предвид как постъпват с вълците, не виждам основание да им даваме възможност да го направят и с нашия, като им го заведем. Ще му кажа да стои скрит някъде. Ще ме послуша, ако ме вижда от време на време.