— Бях момиче, но вече не толкова малка, когато ме заведоха там. Братът на майка ми беше водач тук, аз бях негова любимка — единствено момиче от децата на неговите две сестри. Беше правил Пътешествие на млади години и беше научил за славния Зеландони. Когато усетиха, че имам някаква дарба да служа на Майката, той пожела да получа най-доброто обучение. Отведе ме в Деветата пещера, тъй като вашият Зеландони беше Първи от Всички, които служат на Майката.
— Това май е традиция на Деветата пещера. Когато аз тръгнах, нашият Зеландони беше току-що избран за Първи — обади се Джондалар.
— Знаеш ли предишното име на този, който сега е Първи? — попита с интерес жената.
Той се усмихна накриво, и Айла знаеше защо.
— Познавах я като Золена.
— Золена? Тя е прекалено млада за Първа, нали? Когато аз бях там, беше едно красиво момиченце.
— Да, млада е, но се е посветила изцяло.
Сармуна кимна, после продължи:
— Двете с Мартона бяхме почти на еднаква възраст, а огнището на нейната майка беше от много висок ранг. Чичо ми и твоята баба, Джондалар, се разбраха аз да живея там. Той постоя доста време, за да е сигурен, че съм настанена добре. — Погледът й се зарея, после тя се усмихна: — С Мартона бяхме като сестри. Дори по-близки, no-скоро като близначки. Харесвахме едни и същи неща и деляхме всичко помежду си. Тя дори реши да се обучава за Зеландони заедно с мен.
— Не знаех — каза синът й. — Може би оттам е придобила качества за водач.
— Може би, но никоя от нас тогава не мислеше за водачество. Просто бяхме неразделни и искахме едни и същи неща… докато това стана проблем. — Сармуна замълча.
— Проблем? — подкани я Айла да продължи. — От това, че сте се чувствали прекалено близки приятелки? — Тя си мислеше за Диджи и колко прекрасно е да имаш добър приятел, макар и за кратко. Самата тя щеше да е много щастлива, ако знаеше, че има такава приятелка като малка. Уба й беше като сестра, но колкото и да я обичаше, тя беше от Клана. Независимо от голямата им близост, имаше неща, които никога не можеха да разберат една за друга — например вроденото любопитство на Айла или пък спомените на Уба.
— Да — каза Сармуна, загледана в младата жена, отново поразена от странния й акцент. — Проблемът беше, че се влюбихме в един и същи мъж. Мисля, че Джоконан също ни обичаше и двете. Веднъж той спомена за двоен брак, и двете с Мартона бяхме съгласни, но тогава старият Зеландони умря, Джоконан отиде да пита за съвет новия и той му каза да избере Мартона. Тогава си мислех, че е казал така, защото тя беше много красива и лицето й не беше изкривено като моето, но сега ми се струва по-вероятно, че чичо ми е искал да се върна. Не останах до Брачната им церемония; беше прекалено тежко за мен, изпитвах тъга и яд. Щом ми казаха, си тръгнах.
— Върнала си се тук сама? — попита Джондалар. — През ледника, съвсем сама.
— Да — отговори жената.
— Не са много жените, които биха направили такова дълго Пътуване, особено сами. Било е опасно и много смело си постъпила да тръгнеш сама.
— Опасно — да. Едва не паднах в една дълбока цепнатина в ледника. А за смелостта не знам. Мисля, че гневът ме крепеше. Когато пристигнах, всичко се беше променило; бяха минали много години. Майка ми и леля ми бяха тръгнали на север, където живеят много други Сармунаи, заедно с братовчедите и братята ми, а майка ми умряла там. Чичо ми също беше умрял, водач беше друг човек — непознат, Бругер. Не знам точно откъде беше дошъл. Отначало изглеждаше приятен, не красив, а привлекателен, но беше жесток и порочен.
— Бругер… Бругер — мърмореше Джондалар със затворени очи, като се опитваше да се сети къде е чувал това име. — Не беше ли мъжът на Атароа?
Сармуна се изправи, внезапно възбудена.
— Някой иска ли още чай? — попита ги. И двамата приеха. Тя им донесе нови чаши с топла напитка от треви, взе една и за себе си, но преди да седне отново, отбеляза:
— Никога досега не съм говорила толкова много неща на някого.
— А на нас защо ги казваш? — попита Айла.
— За да разберете — обърна се към Джондалар. — Да, Бругер беше мъжът на Атароа. Явно той е започнал да прави промени тук веднага след като е станал водач, като отначало направил мъжете по-важни от жените. Жените трябвало да седят кротко и да чакат да им се даде разрешение, за да говорят. Отначало не изглеждало сериозно и мъжете се наслаждавали да имат такава власт, но когато за пръв път една жена била пребита до смърт като наказание, че е говорила каквото мисли, останалите започнали да разбират колко е опасен този ход на нещата. Дотогава хората не разбирали какво става, а и не знаели как да върнат всичко назад. Бругер извадил на преден план най-лошото у мъжете. Имал няколко последователи и мисля, че останалите се страхували да се противопоставят.