— Но тя е бременна — прекъсна я той.
— Именно затова. По всичко личи, че ще има момче. Тя ще се бори за живота на бебето си, така както и за собствения си живот. Но даже и да роди момиче, има много малка вероятност Атароа да я остави да живее, след като отбие бебето, и Кавоа знае това.
— А жената, която говори така смело днес? — подсети Айла.
— Това беше Есадоа, майката на Кавоа. Сигурна съм, че вие можете да разчитате и на нея, но за смъртта на сина си тя обвинява мен толкова, колкото и Атароа.
— Спомням си, че на погребението тази жена хвърли в гроба нещо, което разгневи Атароа — каза Джондалар.
— Да, някакви сечива, да ги носи в отвъдния свят. Атароа е забранила да се дава на мъртвите каквото и да било, което може да им помогне в света на духовете.
— Струва ми се, че ти я защити тогава.
Сармуна потрепери сякаш искаше да отхвърли тази мисъл.
— Казах й, че даде ли веднъж сечивата, после не може да си ги вземе. Дори тя не посмя да си ги върне.
Джондалар поклати глава и рече:
— Сигурен съм, че всички мъже от затвора ще помогнат.
— Разбира се, но първо трябва да ги измъкнем оттам. Пазачите са изключително бдителни. Мисля, че точно сега е невъзможно някой да се промъкне вътре. След два-три дни вероятно ще може. Тъкмо ще имаме време да поговорим спокойно с жените. След като разберем на колко от тях можем да разчитаме, ще обмислим и плана как да надвием Атароа и Вълчите жени. Страхувам се, че може да се наложи да се бием с тях. Това е единственият начин да освободим мъжете от затвора.
— Да, така е — съгласи се мрачно Джондалар.
Айла тъжно поклати глава. Този Бивак вече бе преживял толкова мъка, че самата мисъл за бой и причиняване на още Страдания и болка бе потресаваща. Искаше й се да има и друг начин.
— Ти казваше, че си дала на Атароа някакво приспивателно за мъжете. Не можеш ли да дадеш от него и на Атароа и Вълчите жени, та да ги приспим?
— Атароа е нащрек. Не би яла или пила нещо, което не е предварително опитано от някой друг. На времето това се правеше от Добан. Сега тя просто ще избере някое от другите деца — обясни Сармуна и погледна навън. — Ако сте готови, мисля, че е време да започне празненството.
Двамата взеха по една кошница от вътрешното отделение; после Тази, която служи я затвори отново. Щом излязоха, видяха огромния празничен огън, запален пред землянката на Атароа.
— Чудех се дали ще ви покани вътре, но, изглежда, пиршеството ще се състои навън, въпреки студа — отбеляза възрастната жена.
Приближиха се с кошниците в ръце и водачката се обърна към тях:
— Тъй като искахте да споделите това угощение с мъжете, струва ми се, че ще е уместно да се храните тук на открито, та да можете да ги гледате. — Сармуна преведе, макар че Айла напълно я разбираше, а дори и Джондалар знаеше достатъчно от техния език, за да схване значението на думите.
— Но в тъмното трудно можем да ги видим. Добре ще е, ако накладете още един огън откъм тяхната страна.
Атароа замълча за миг, после се разсмя, но не даде никакъв знак, че е съгласна.
На пръв поглед пиршеството изглеждаше доста изобилно, с множество блюда, но храната се състоеше предимно от крехко месо, почти без никаква тлъстина, с много малко зеленчуци, жито или засищащи, богати на скорбяла корени и никакви сушени плодове или поне нещо сладко от вътрешната кора на дърво. Имаше от онази леко ферментиралата отвара от брезова беловина, но Айла реши да не пие от нея и с радост забеляза, че една жена обикаляше и наливаше горещ билков чай в чашите на всички желаещи. Тя вече имаше опит с подобна ферментирала отвара при Талут и знаеше, че питието може да замъгли съзнанието й; а тази вечер искаше да запази целия си здрав разум и съобразителност.
Общо взето, според нея яденето беше доста леко, макар че хората от Бивака едва ли биха се съгласили с нея. Храната бе като онази, която оставаше в края на сезона, а не, каквато обикновено се намираше посред зима. Няколко кожи бяха постлани за гостите покрай издигнатата за Атароа платформа близо до големия огън. Останалите хора си носеха собствени, за да седят на тях, докато ядат.
Сармуна заведе двамата при покритата с кожи платформа на Атароа и те застанаха прави да чакат, докато водачката гордо пристъпваше към мястото си. Беше се нагиздила с премяна от вълчи кожи и огърлица от зъби, кости, слонова кост и раковини, украсени с парченца кожа и пера. Но жезълът в ръката й, изработен от изправен бивник на мамут, направи най-силно впечатление на Айла.
Атароа заповяда да се сервира храната и с поглед, насочен право към Айла, нареди делът, определен за мъжете, включително и купата, донесена от гостите, да се отнесе в затвора. После седна върху платформата. Останалите приеха това като знак и те да седнат върху кожите си. Младата жена забеляза, че издигнатият подиум поставяше водачката в доста интересно положение. Тя беше над останалите и това й даваше възможност да вижда над главите им, а също така да ги гледа от високо. Айла си спомни, че едно време хората се качваха на някой дънер или скала, когато трябваше да кажат нещо, така че да ги чуят всички. Но това винаги е било само временно превъзходство.