Вълчо го близна по врата и лицето и в знак на обич лекичко захапа врата и лицето на мъжа. Животното бе еднакво привързано и към двамата, затова сега ръмжеше, доволно от вниманието и одобрението им.
Но когато мъжът подложи тези уязвими места на зъбите на звяра, от наблюдаващата тълпа се изтръгнаха възклицания от почуда и страхопочитание. Преди малко бяха видели същият този вълк да сграбчва Атароа за гърлото с мощните си челюсти и да я убива. Според тях действията на мъжа издаваха някакви магически способности, някаква изумителна власт над духовете на животните.
Айла и Джондалар се изправиха, вълкът беше между тях, а хората продължаваха да ги гледат с известно безпокойство, без да знаят какво да очакват по-нататък. Няколко души се обърнаха към Сармуна. Тя пристъпи към гостите, зорко вперила очи във вълка, и изрече:
— Най-после се освободихме от нея!
Айла се усмихна, но като забеляза страха на жената, я успокои:
— Вълчо няма да ти направи нищо лошо. Той нападна само за да ме защити.
На възрастната жена й направи впечатление, че чужденката не преведе наименованието на животното на езика на Зеландониите и разбра, че използваха тази дума като лично име.
— Да умре от зъбите на вълк! Много подходящ край за нея. Знаех си, че има причина да се окажете тук. Вече не сме здраво стиснати в лапите й, смазани от нейната лудост, но какво ще правим сега? — въпросът й бе риторичен, отправен no-скоро към нея самата, отколкото към другите.
Айла погледна към неподвижното тяло на онази, която само мигове преди това, макар и преливаща от злоба, кипеше от енергия и жизненост, и това я накара да осъзнае колко крехко нещо беше животът. Ако не беше Вълчо, сега тя щеше да лежи мъртва на земята вместо нея. Потрепери при тази мисъл.
— Смятам, че е редно някой да махне водачката оттук и да я подготви за погребение — гостенката изрече това на езика на Мамутоите, за да може повече хора да я разберат, без да се превежда.
— Тази жена заслужава ли погребение? Не е ли по-добре да хвърлим тялото й на лешоядите? — обади се мъжки глас.
— Кой каза това? — попита Айла.
Джондалар позна мъжа, който пристъпи напред малко несигурно.
— Казвам се Оламун.
Тя кимна.
— Имаш право да се гневиш, Оламун. Но Атароа бе тласната към насилие заради насилието, упражнено върху нея. Злото в нейния дух е готово да го продължи и да ви остави в наследство нейното насилие. Откажи се. Не позволявай справедливият ти гняв да те направи жертва на клопката, устроена от неспокойния й дух. Време е за промяна. Тя беше човешко същество — погребете я с достойнството, което тази жена не можа да открие приживе и нека духът й почива в мир.
Джондалар остана изненадан от думите й. Точно така би отговорил един Зеландони — мъдро и сдържано. Оламун поклати глава примирено:
— А кой ще я погребе? Кой ще я подготви? Тя няма роднини.
— Това е задължение на Тази, която служи на Майката — намеси се Сармуна.
— Може би с помощта на нейните последователки в живота — предложи гостенката, защото бе ясно, че тялото е прекалено тежко, за да може старата жена да се справи сама.
Всички се обърнаха към Епадоа и Вълчите жени. Те се бяха скупчили на едно място, сякаш черпеха сили една от друга.
— А после, нека я последват и на оня свят — обади се друг мъжки глас.
От тълпата се понесоха одобрителни възгласи и се надигна вълна на негодувание Към жените — ловци. Епадоа не отстъпваше и размахваше копието си.
Внезапно една от по-младите Вълчи жени се отдалечи от другите.
— Никога не съм желала да ставам Вълча жена. Само исках да се науча да ловувам, за да не стоя гладна.
Епадоа я изгледа свирепо, но младата й отвърна с предизвикателен поглед.
— Дайте на Епадоа да разбере какво значи глад — отново извика същият мъж. — Оставете я без храна, докато стигне в отвъдния свят. Тогава и духът й ще бъде гладен.
Хората, напиращи към ловците, но и към Айла, накараха Вълчо да заръмжи предупредително. Джондалар бързо коленичи, за да го успокои, но това, изглежда, ги стресна, те се отдръпнаха и с известна тревога загледаха жената и животното.
Този път тя не попита кой бе изрекъл това, а каза:
— Духът на Атароа все още броди между нас и зове към насилие и мъст.
— Но Епадоа трябва да си плати за извършените от нея злини — излезе напред майката на Кавоа, а младата й бременна дъщеря застана зад гърба й, за да й оказва морална подкрепа.