Джондалар се изправи и застана до Айла. Не можеше да не се съгласи, че жената има право да иска възмездие за смъртта на сина си. Погледна Сармуна. Тази, която служеше на Майката би трябвало да отговори, мислеше си той, но тя също изчакваше Айла.
— Жената, която уби твоя син, е вече на оня свят. Епадоа ще трябва да плати за стореното зло.
— Ще има да плаща за още много други неща. Какво ще кажете за мъките, които е причинила на тези момчета? — този път говореше Ебулан. Той се отдръпна, за да може тя да види двамата юноши, облегнати на един смъртноблед старец.
Като видя възрастния човек, жената трепна. За миг си помисли, че пред нея стои Креб! Мъжът беше висок и слаб, а светият човек от Клана бе нисък и набит, но изострените черти на лицето и тъмните очи притежаваха същата състрадателност и достойнство и очевидно той се ползваше със същото уважение.
Първата й мисъл бе да изрази почитта си към него чрез жеста на Клана — като седне в краката му и почака да я потупа по рамото, но знаеше, ме това ще бъде изтълкувано погрешно. Затова реши да го удостои с един официален поклон. После се обърна към високия мъж до нея:
— Джондалар, не мога да заговоря този човек, без да съм се запознала с него.
Не беше трудно да разбере нейната чувствителност, тъй като и той изпитваше благоговение пред стареца. Пристъпи напред и я заведе до него.
— Самодун, многоуважаван сред Сармунаите, мога ли да ви представя Айла от Лъвския Бивак на Мамутоите, Дъщеря на Мамутското огнище, избраница на духа на Пещерния лъв и закриляна от Пещерната мечка.
Айла се учуди на последните му думи. Никой досега не бе определял Пещерната мечка като неин закрилник, но като поразмисли, реши, че може и да е вярно. И това се осъществяваше чрез Креб. Пещерната мечка бе избрала него — тя бе тотемът на Мог-ъра — а Креб се явяваше толкова често в сънищата й, че сигурно наистина я направляваше и защитаваше — най-вероятно с помощта на Великата пещерна мечка на Клана.
— Самодун от Сармунаите приветства Дъщерята на Мамутското огнище — рече старецът и протегна и двете си ръце.
Не само той обаче избра Мамутското огнище като най-впечатляващата от всичките й родствени връзки — повечето от хората около тях разбираха значението на Мамутското огнище за Мамутоите — то я приравняваше със Сармуна — Тази, която служи на Майката.
Мамутското огнище, разбира се, сети се Сармуна. Това изясняваше много въпроси. Но къде беше татуировката й? Приетите в Мамутското огнище не трябваше ли да са белязани с татуировка?
— Аз щастлива вие посреща, многоуважаеми Самодун — каза Айла на езика на Сармунаите.
Мъжът се усмихна:
— Научила си доста от нашия език, но току-що повтори едно нещо два пъти. Името ми е Амодун. Самодун означава „многоуважаеми Самодун“ или „високо почитаем“ или каквато и да е друга дума, удостояваща със специално внимание. Това е титла, която се дава по волята на Бивака и аз не знам как съм я спечелил. Но тя знаеше как.
— Благодаря ти Самодун — каза, като сведе поглед и поклати глава в знак на признателност. По-отблизо старецът още повече й напомняше Креб с дълбоките си тъмни, лъчезарни очи, издаден нос, надвиснали вежди и изразителни черти. За да го погледне и заговори, трябваше съзнателно да преодолее възпитанието си от Клана, където не бе редно жените да гледат мъжете право в очите. — Ще те попитам нещо — продължи на езика на Мамутоите, тъй като го владееше по-добре.
— Ще ти отговоря, ако мога — отвърна той.
Айла погледна момчетата, застанали от двете му страни:
— Хората от този Бивак искат Епадоа да плати за сторените злини. Тези момчета са изтърпели големи страдания, причинени от нейната ръка. Утре ще видя дали мога да им помогна с нещо, но кажи какво наказание трябва да понесе Епадоа за това, че е изпълнявала желанията на своята водачка?
Повечето от тълпата неволно погледнаха към тялото на Атароа, което все още лежеше проснато, там, където Вълчо го бе оставил; после погледите им се отместиха към Епадоа. Тя стоеше изправена, без да трепне, готова да посрещне наказанието. Дълбоко в себе си, винаги е знаела, че някой ден ще трябва да плати.
Джондалар погледна Айла с възхищение. Тя постъпи съвсем правилно, мислеше той. Каквото и да бе казала, независимо от спечеленото огромно уважение думите на една непозната никога нямаше да се възприемат от хората с такава готовност, както думите на Самодун.
— Мисля, че Епадоа трябва да плати за злините си — рече мъжът. Много хора поклатиха глави със задоволство, особено Кавоа и майка й. — Но на този свят, не в отвъдното. Права си, като казваш, че е време за промяна. В този Бивак прекалено дълго царяха насилието и злото. Мъжете страдаха много през последните години, но преди това те тормозеха жените. Време е да се сложи край на всичко това.