— Тогава какво ще бъде възмездието за Епадоа? — попита скърбящата майка. — Какво ще е наказанието й?
— Не наказание, Епадоа, а възстановяване на щетите. Тя трябва да върне толкова, колкото е взела, че дори и повече. Може да започне с Добан. Малко е вероятно Добан да оздравее напълно каквото и да направи за него Дъщерята на Мамутското огнище. Той ще трябва да търпи лошите последствия до края на живота си. Одеван също ще страда, но той има майка и роднини. Добан си няма никого, който да го гледа, да поеме отговорност за него или да се погрижи да изучи някакъв занаят. Аз ще възложа отговорността на Епадоа, все едно, че му е майка. Тя може никога да не го заобича, може и той да я мрази, но за всичко ще се търси сметка от нея.
Едни закимаха одобрително, други не бяха съгласни, но все някой трябваше да се погрижи за Добан. Макар всеки да му бе съчувствал, не го обичаха много, когато живееше при Атароа и никой не искаше да го приеме при себе си. Много от хората разбираха, че ако се противопоставят на предложението на Самодун, може да ги накарат да отворят вратите на собствените си жилища за него.
Айла се усмихна, тя смяташе, че това е идеално решение и макар че отначало сигурно щеше да има неприязън и недоверие, се надяваше, че ще се появи топлина в отношенията им. Знаеше си тя, че Самодун е мъдър — да се поправи нанесената вреда изглеждаше много по-полезно от всякакво наказание. Това я наведе на друга мисъл и тя каза:
— Бих искала да направя друго предложение. Този бивак не е добре подсигурен за зимата и като наближи пролетта, е възможно всички да започнат да гладуват. Мъжете са слаби и не са ходили на лов от няколко години. Много от тях може да са изгубили уменията си. Епадоа и обучените от нея жени са най-добрите ловци тук. Според мен ще е разумно да продължат да ловуват, но трябва да поделят месото между всички.
Хората бяха съгласни. Мисълта за предстоящ глад не им харесваше.
— Веднага щом някои от мъжете се окажат годни и пожелаят да ходят на лов, Епадоа ще е задължена да им помогне и да ги вземе със себе си. Единственият начин да се избегне гладът следващата пролет е мъжете и жените да започнат да се трудят заедно. За да процъфтява, всеки Бивак се нуждае от приноса и на едните, и на другите. Останалите жени и по-възрастните или немощни мъже ще трябва да събират всякаква друга храна, която им попадне…
— Сега е зима! Няма какво да се събира — прекъсна я една от Вълчите жени.
— Вярно е, че няма кой знае какво през зимата, а което го има, изисква доста работа по прибирането му. Но все пак храна може да се намери и винаги ще е от полза — възрази Айла.
— Права е — намеси се Джондалар. — Аз съм виждал и съм ял храна, намирана от Айла даже и през зимата. Вие също ядохте от нея тази вечер. Кедровите ядки бяха от шишарките, които бе набрала при реката.
— Също и онези лишеи, които елените обичат, стават за ядене, ако се сготвят добре — добави една от по-възрастните жени.
— И житото, и просото, и други треви все още имат класове — каза Есадоа. — И тях можем да събираме.
— Да, но внимавайте с ръжта. Понякога има израстъци, които са доста вредни, често дори смъртоносни. Ако изглежда и мирише лошо, значи е пълна с мораво рогче и трябва да се избягва — посъветва ги гостенката. — Но някои ядливи плодове остават по храстите чак до зимата. Аз даже открих дърво с няколко ябълки. Освен това вътрешната кора на повечето дървета също може да се яде.
— Ще ни трябват ножове, за да я издълбаваме. — рече Епадоа. — Тези, които имаме, са негодни.
— Ще ви направя ножове — сам предложи Джондалар.
— Ще научиш ли и мен, Зеландон? — обади се внезапно Добан.
Този въпрос го зарадва.
— Да, ще ти покажа как се правят ножове и други сечива.
— И аз бих искал да изуча по-добре тоя занаят — присъедини се Ебулан. — Ще ни трябват оръжия за лов.
— Ще покажа на всички желаещи, или поне ще започнем, защото, за да се добият истински умения, са необходими много години. Може би следващото лято, ако отидете на Събора на Сармунаите, ще намерите някой, който да продължи обучението.
Усмивката на младежа се помрачи — разбра, че високият мъж няма да остане.
— Но ще ви помогна, с каквото мога — успокои го той. — По време на това Пътуване ни се наложи да правим доста ловни оръжия.
— Ами… онази пръчка, дето хвърля копия…, с която тя те освободи? — това беше Епадоа и всички се обърнаха и я зяпнаха. Главната Вълча жена не бе проговорила до този момент. Сега нейната забележка им напомни как Айла бе метнала копието си отдалече, но съвсем точно, и бе освободила Джондалар от мишената. Тогава им изглеждаше като някакво чудо и повечето хора не вярваха, че това е умение, което можеше да се придобие.