— Копиехвъргачът ли? Да, на всички, които се интересуват, ще обясня как се използва.
— Даже и на жените ли?
— Даже и на жените. Когато се наумите да боравите с добри ловни оръжия, тогава няма да се налага да ходите чак до Великата река майка, за да гоните конете до ръба на скалата. Та вие имате тук при реката едно от най-хубавите места за ловуване, които съм виждал.
— Така е — съгласи се Ебулан. — Особено ясно си спомням как ходеха на лов за мамути. Когато бях момче, обикновено поставяха съгледвач и сигнални огньове, щом забележеха нещо.
— Точно така — потвърди Джондалар.
— Май наистина започна промяната. Вече не чувам духът на Атароа да говори — усмихна се Айла и поглади козината на Вълчо. После се обърна към Главната Вълча жена — Епадоа: — Когато за пръв път тръгнах на лов, аз се научих да преследвам четириноги хищници, включително и вълци. Кожите им са топли и от тях стават хубави качулки, пък и всеки вълк, който сериозно ни заплашва, трябва да бъде убит. Но ако гледаш живите вълци, ще научиш повече, отколкото ако ги хващаш и после ги изяждаш.
Всички Вълчи жени погледнаха виновно. Откъде ли беше разбрала? Вълчето месо бе забранено при Сармунаите — смяташе се, че е вредно, особено за жените.
Епадоа внимателно се вгледа в русата жена, като се мъчеше да открие дали у нея има нещо повече от онова, което се виждаше на пръв поглед. Атароа бе мъртва и като знаеше, че няма да понесе смъртно наказание за делата си, тя почувства облекчение. Доволна беше, че всичко е свършило. Водачката бе толкова властна, че главната сред ловците бе запленена от нея и вършеше много неща само за да й се хареса, макар и да не ги одобряваше. Много от тях още тогава тревожеха съвестта й, въпреки че не признаваше това дори и пред себе си. Когато забеляза високия мъж, докато гонеха конете, у нея се бе появила надеждата, че ако го отведе при Атароа да си поиграе с него, тя би могла да пощади някой от техните мъже.
Епадоа не искаше да наранява Добан, но се страхуваше, че ако не изпълни заповедите на Атароа, водачката ще го убие, така както бе убила собственото си дете. Защо Дъщерята на Мамутското огнище бе избрала Самодун вместо Есадоа да произнесе присъдата над нея? Този избор спаси живота й. Оттук нататък няма да е лесно да се живее в този Бивак. Много хора я мразят, но бе доволна, че й дадоха възможност да изкупи греховете си. Тя ще се погрижи за момчето, нищо че то не я обича. Дължи му поне това.
Но коя бе тази Айла? Дали бе дошла, за да разбие властта на Атароа над Бивака, както всички тук, изглежда, вярваха? Ами мъжът? Каква ли чудотворна сила притежаваше той, та копията винаги минаваха покрай него, без да го докоснат? А мъжете от затвора, как се бяха сдобили с ножове? Дали това бе негово дело? И дали те яздеха коне именно защото Вълчите жени преследваха най-често това животно, докато останалите Сармунаи бяха ловци на мамути като своите роднини Мамутоите? А вълкът, дали не беше дух, дошъл да отмъсти за своите събратя? — питаше се тя, но в едно нещо бе уверена — никога вече нямаше да лови вълци и да нарича себе си Вълча жена.
Айла отиде при мъртвата водачка и видя Сармуна. Тази, която служи на Майката бе наблюдавала цялата сцена, без да продума. Младата жена си спомни нейните терзания и угризения. Прошепна й:
— Сармуна дори ако духът на Атароа най-после напусне този Бивак, няма да е лесно да се променят старите нрави. Мъжете са извън затвора. Радвам се, че успяха да се освободят и ще си спомнят за това с гордост. Но ще мине много време, докато забравят Атароа и годините, прекарани вътре. Ти си жената, която може да помогне, но това ще бъде тежко задължение.
Тя мълчаливо се съгласи. Разбираше, че й е дадена възможност да изкупи греха си заради злоупотребата с властта, дадена й от Майката, и едва ли можеше да се надява на нещо повече. Първата й грижа бе да погребе Атароа и да не мислят повече за нея. Тя се обърна към тълпата:
— Останала е още храна. Нека завършим този пир заедно. Време е да съборим оградите, издигнати между мъжете и жените в този Бивак. Време е да споделим храната и огъня и топлината на общуването. Време е всички да се съберем като народ и никой да не стои над другия. Всеки притежава способности и умения и когато всеки допринася и помага с нещо, този Бивак ще процъфти.
Хората заклатиха одобрително глави. Много от жените бяха намерили стопаните, от които толкова години са били откъснати. Всички се събраха да си поделят храната, огъня и човешката близост.