— Епадоа — извика Сармуна, докато всеки си взимаше от яденето. Когато жената отиде при нея, тя рече: — Мисля, че тялото на Атароа вече трябва да се премести и да се подготви за погребение.
— Да я занесем ли в жилището й? — попита жената.
Сармуна се замисли.
— Не, пренесете я в затвора и я поставете под навеса. Смятам, че тази нощ мъжете трябва да се подслонят на топло в нейната землянка. Може би ще ни трябва известно време, защото много от тях са болни и изтощени. Ти има ли къде да спиш?
— Да. Когато успявах да се измъкна от Атароа, за мен се намираше място в землянката на Унавоа.
— Помисли си дали ще е удобно да се преместиш при нея за известно време.
— Да, смятам, че и двете ще сме доволни от това.
— По-нататък ще измислим нещо и за Добан.
— Да, разбира се — съгласи се жената.
Джондалар проследи с поглед Айла. Тя вървеше заедно с Епадоа и жените-ловци, които носеха тялото на водачката. Той се гордееше с нея, но в същото време бе малко изненадан от поведението й. Незнайно как тя бе придобила мъдростта и осанката на самата Зеландони. Досега я бе виждал да владее положението единствено в случаите, когато около нея имаше ранен или болен — човек, който се нуждае от специалните й умения. Но после, като размисли, осъзна, че тези хора наистина бяха ранени и болни. Може би нямаше нищо необикновено в това, че Айла знае как да постъпи.
На сутринта Джондалар прибра конете и докара вещите, които бяха взели, след като напуснаха Великата река майка и отидоха за Уини. Струваше му се, че всичко това е било много отдавна, и сега осъзна, че Пътуването им се бе проточило значително. Бяха изминали голяма част от разстоянието до ледника и беше сигурен, че ще стигнат навреме. Но вече беше зима, а те се бяха отдалечили още повече.
Този Бивак наистина се нуждаеше от помощ и той знаеше, че Айла няма да си тръгне, докато не направи всичко, което прецени, че е по силите й. Той също бе обещал да помогне и се радваше на възможността да учи Добан и другите как да обработват кремък и да използват копиехвъргача. Но нещо го безпокоеше.
Сармуна и Айла заедно преглеждаха и лекуваха момчетата и мъжете от Бивака. За един от тях вече беше твърде късно. Умря в землянката на Атароа още първата нощ след освобождаването от затвора. Имаше толкова напреднала гангрена, че и двата му крака бяха напълно безжизнени. Повечето от останалите трябваше да бъдат лекувани от разни болести и наранявания. А освен това всички бяха недохранени, носеха неприятната миризма на затвора и бяха невероятно мръсни.
Сармуна реши да отложи паленето на пещта — нямаше време, пък и чувстваше, че не е редно, макар да смяташе, че това би била една съвсем навременна церемония с голяма изцелителна сила. Използваха вътрешното отделение, за да топлят вода за къпане и лечение на раните, но най-належащото лечение всъщност се състоеше в осигуряване на храна и топлина. След като знахарките направиха всичко, което бе по силите им, мъжете с не толкова сериозни болести се преместиха при майки, стопанки или други роднини, ако имаха такива.
Онова, което най-много възмущаваше Айла, беше тежкото Състояние на юношите. Дори и Сармуна бе ужасена и затваряше очи, за да не гледа.
Същия ден, след вечеря, двете изложиха някои от установените от тях проблеми и най-основни нужди и отговориха на въпроси. Но денят беше дълъг и накрая Айла каза, че трябва да си почине. Стана да си върви, но точно тогава някой попита нещо за младежите. Тя отвърна, после друга жена заговори за злата водачка, като се опита да прехвърли цялата вина върху Атароа и изми ръцете си от всякаква отговорност. Това още повече засили яростта на Айла и тя произнесе гневна реч.
— Атароа беше силна жена, с непоклатима воля, но колкото и да е силен един човек, двама или петима, или десет души са по-силни. Ако всички вие се бяхте противопоставили, тя отдавна щеше да е обуздана. Следователно всички вие като Бивак, мъже и жени, отчасти сте отговорни за страданията на тези деца. И сега ви заявявам, че за всеки един от тези юноши, както и за всеки от мъжете, който дълго ще търпи последствията от тази… тази мерзост… — едва сдържаше яростта си, — за всеки от тях трябва да се грижи целият Бивак. Всички ще бъдете задължени на пострадалите до края на живота им. Те са понесли мъки и лишения и така са станали избраници на Муна. Който откаже да им помага, ще трябва да отговаря пред Нея.
Айла се обърна и си излезе. Джондалар я последва.
Думите й подействаха по-силно, отколкото можеше да си представи. Много от хората и без това усещаха, че тя не е обикновена жена, и твърдяха, че сигурно е превъплъщение на самата Майка — една жива Мунаи в човешки образ, която е дошла да прибере Атароа и да освободи мъжете.