След като оставиха всичко точно така, както го намериха, те тръгнаха по течението на реката, докато откриха втора пирамида от камъни с малък бивник, сочещ навътре към земята към малка поляна заобиколена от брези и елши, примесени с няколко борчета. От там видяха трета каменна пирамида и когато стигнаха при нея, откриха малък извор с бистра искряща вода. Вътре в тази пирамида също бяха оставени хранителни дажби и сечива и голямо кожено покривало, също кораво, но от него можеше да се направи палатка или навес. Зад пирамидата, до кръг от камъни, които ограждаха черно плитко огнище, имаше купчина пръчки и дървени отломъци, събрани от реката, докато тя ги е влачила.
— Добре е човек да знае за това място — каза Джондалар. — Радвам се, че няма да се налага да използваме запасите си, но ако живеех в този район и трябваше да ги използваме, щеше да ми е спокойно, като знам за това тук.
— Да, това е много добре — каза Айла, радвайки се на предвидливостта на онези, които бяха устроили бивака.
Те бързо свалиха кошниците и юздите от конете, навиха каишите и дебелите въжета, които ги крепяха, и пуснаха животните да пасат и да почиват. Усмихнаха се, като видяха как Рейсър моментално се търкулна по гръб на тревата като че ли нещо го сърби и не може да се стърпи да не се почеше.
— И на мен ми е горещо и ме сърби — каза Айла, като развърза каишките от горната страна на обувките си, събу ги и ги хвърли настрана. Разхлаби колана си, на който бяха закачени кания за нож и кесийки, свали една огърлица от мъниста от слонова кост, на която беше закачена украсена торбичка, свали туниката и покривалата на краката си и се втурна към водата, а Вълчо подскачаше зад нея.
— Идваш ли?
— По-късно — отговори Джондалар. — Предпочитам да изчакам, докато се оправя с дървата, за да не замъкна прах и кора в леглото със себе си.
Айла скоро се върна, облече туниката и покривалата, които носеше вечер, но си сложи колана и огърлицата. Джондалар беше разопаковал багажа и тя се присъедини към него, за да направят бивака. Вече си бяха изработили модел на съвместна работа, в който постигаха пълен синхрон без излишни умувания. Вдигнаха шатрата, като разстлаха овално покривало на земята, забиха тънки дървени колчета, които трябваше да крепят платнище от няколко съшити кожи. Коничната шатра имаше заоблени страни и отвор в горния край, през който да излиза димът, ако трябваше да палят огън вътре, макар че рядко го правеха.
Отвътре беше пришито допълнително платнище, с което да затварят дупката за дима, ако поискат.
Към дъното на шатрата имаше завързани въжета, за да я държат за колчетата в земята. При силен вятър подът на шатрата можеше да се завързва за покривалото с допълнителни въжета, входното покривало също здраво се завързваше. Носеха със себе си втори покрив, за да правят по-добре изолирана двустенна шатра, макар че това рядко им се налагаше засега.
Разстлаха спалните си козини, като ги разположиха по дължината на овала, което оставяше точно толкова място, колкото им беше необходимо да наместят покрай стените пътническите кошници и други принадлежности и Вълчо да се свие в краката им, ако времето беше лошо. Отначало ползваха две отделни завивки, но бързо успяха да ги съчетаят в една, за да спят заедно. Щом шатрата стана готова, Джондалар отиде да събере дърва, които да остави вместо тези, които щяха да изгорят, а Айла се зае да приготвя яденето.
Макар че знаеше как да запали огън с приспособлението за запалване в пирамидата, като върти между дланите си пръчката, опряна в дъсчицата, за да се получи искра, Айла знаеше и друг начин за палене на огън. Докато живееше сама в своята долина, тя беше направила едно откритие. Случайно беше взела парче железен пирит от камъните, разхвърлени покрай потока, и го беше използвала като чук, когато си правеше нови сечива от кремък. Ударът на железния пирит по кремъка беше произвел продължителна искра, която обгори крака й, но тя, която често беше палила огън, веднага разбра ползата от това.
Отначало трябваше да направи няколко опита, но отдавна вече беше овладяла най-добрия начин за използване на железния пирит. Сега вече можеше да запали огън по-бързо от когото и да е с пръчка и дъсчица. Когато Джондалар видя това за първи път, той просто не можеше да повярва на очите си. Това истинско чудо допринесе за приемането й в Лъвския бивак, когато Талут поиска от него да я осинови.
Хората от Лъвския бивак помислиха, че е използвала магия. Айла също мислеше, че е станала магия, но вярваше, че тя е в железния пирит, а не в нея. Преди да напуснат за последен път долината, тя и Джондалар събраха колкото можаха сиво жълтеникавите метализирани камъни, защото не знаеха дали ще ги намерят другаде. Дадоха една част на Лъвския бивак, а друга на Мамутоите, но им останаха много. Джондалар искаше да ги раздели със своя народ. Способността да палиш огън бързо може да е изключително полезна за много цели.