— Тя не е там. Много настояваше да отиде в голямата землянка. Не знам защо, но иска да роди именно в голямата землянка. Иска и Айла да дойде. Казва, че само така ще бъде спокойна за бебето си.
Сармуна сбърчи чело загрижено.
— Тази нощ там няма никой и не е било много разумно да излиза в такова време.
— Знам, но не можах да я спра — оправда се Есадоа и тръгна да излиза.
— Почакай малко — извика Сармуна. — Нека поне да отидем заедно. Човек може да се загуби в такава буря дори докато се придвижва от едно жилище до друго.
— Вълчо няма да ни остави да се изгубим — рече младата жена и даде знак на животното, което се бе свило до нея в леглото.
— Дали ще е уместно да дойда и аз? — попита Джондалар. Не че чак толкова искаше да присъства на раждането, а no-скоро се безпокоеше, че Айла трябва да излезе във виелицата.
Жрицата погледна Есадоа.
— Аз нямам нищо против, но дали е редно да има мъж по време на раждане — каза тя.
— Защо пък да не е редно? — отговори Сармуна. — Даже така може да е по-добре, щом като си няма стопанин.
Трите жени и мъжът излязоха навън в ревящата буря, като си помагаха да се преборят със силния вятър. Когато стигнаха голямата землянка, завариха младата жена, свила се край празното студено огнище, тялото й — напрегнато от болка, а в очите й се четеше страх. Като видя, че майка й пристига с останалите, тя се оживи и поуспокои. За изненада на Есадоа Айла запали огъня само след минутка, Джондалар бе останал навън да вземе сняг от една преспа, за да го разтопят за вода. Есадоа намери постелите, които бяха прибрани, и набързо оправи един от наровете. А в това време от донесените преди това запаси Сармуна подбираше разни билки, които можеше да й потрябват.
Айла настани младата жена и подреди всичко така, че да може да седне удобно или ако пожелае, да легне, но изчака Сармуна и двете заедно я прегледаха. Като успокоиха Кавоа и я оставиха при майка й, двете знахарки се върнаха край огнището и си зашушукаха.
— Забеляза ли? — попита по-възрастната.
— Да, знаеш ли какво значи това?
— Имам нещо наум, но мисля, че е по-добре да изчакаме и да видим.
Досега Джондалар гледаше да не пречи и затова бавно приближи към двете жени. Имаше нещо тревожно в изражението им и това го притесни. Седна върху, един нар и разсеяно започна да глади вълка по главата.
Докато чакаха, мъжът нервно крачеше напред-назад, а Вълчо го наблюдаваше. Щеше му се времето да върви по-бързо или бурята да стихне, или поне да има с какво да се занимава. Той размени няколко думи с младата жена, като се опитваше да я насърчи, и често й се усмихваше, но се чувстваше съвсем ненужен — с нищо не можеше да помогне.
Нощта едва се точеше и накрая той задряма на едното легло, а призрачното стенание на вятъра отвън зловещо контрастираше с мълчаливото очакване вътре, периодично раздирано от писъците от родилните мъки, които бавно, но неумолимо се учестяваха.
Събуди се от развълнувани гласове и суетня. През пролуките покрай димоотвода се процеждаше светлина. Джондалар стана, протегна се и разтърка очи. Трите жени не му обърнаха никакво внимание и той излезе навън. Със задоволство установи, че бурята бе утихнала, макар и все още да прехвърчаха снежинки, носени в кръг от вятъра.
На връщане към землянката мъжът разпозна ясния вик на новородено. Усмихна се, но като не знаеше дали е подходящо да влезе точно в този момент, реши да изчака навън. Изведнъж, за негово учудване, се разнесе втори писък, който заприглася на първия. Две са! Не можеше да се стърпи. Трябваше да влезе. Когато прекрачи прага, Айла му се усмихна, взела на ръце едно повито бебе.
— Момче, Джондалар!
— И момиче! — Вдигна Сармуна второто бебе и се приготви да върже пъпната връв. — Близнаци! Това е хубав знак. Толкова малко деца се раждаха, докато Атароа беше водачка, но сега мисля, че всичко ще се промени. Според мен по такъв начин Майката ни казва, че Бивакът на трите сестри ще се разрасне и отново ще се изпълни с живот.
— Ще се върнеш ли някой ден? — попита Добан високия мъж. Вече се движеше доста по-добре, но все още използваше патерицата, направена от Джондалар за него.
— Мисля, че не, Добан. Едно дълго Пътуване ми стига. Време е да се прибера у дома, да се установя на едно място и да създам огнище.
— Жалко, че не живееш по-наблизо, Зеландон.
— Наистина жалко. От теб ще стане добър майстор на кремъчни изделия и бих искал да продължа обучението ти. Можеш да ме наричащ Джондалар.
— Не. Ти си Зеландон.
— Искаш да кажеш Зеландонии?
— Не, искам да кажа точно Зеландон. Самодун се усмихна.