— Той няма предвид името на твоя народ. Кръстил те е Еландон, но те удостоява с титлата С’Еландон.
Джондалар се изчерви от неудобство и удоволствие.
— Благодаря ти, Добан. А сигурно аз трябва да се обръщам към теб със С’Ардобан?
— Още не. Когато се, науча да обработвам кремъка като теб, тогава може би те ще ми казват С’Ардобан.
Джондалар прегърна топло младия мъж, потупа останалите по раменете и поприказва с тях. Конете, натоварени и готови за тръгване, се бяха отдалечили на известно разстояние, а Вълчо се беше отпуснал на земята, наблюдавайки мъжа. Изправи се, когато видя Айла и Сармуна да идват откъм жилището. Джондалар също се зарадва, като ги видя.
— … Хубаво е — говореше по-възрастната жена — и аз съм изумена, че тя с такова желание поиска да го направи, но… не мислиш ли, че е опасно?
— Как би могло да е опасно, докато пазиш изрязания си лик от дърво? Това би могло да те приближи към Майката, да те изпълни с повече разбиране — каза Айла.
Двете се прегърнаха и след това Сармуна притисна силно Джондалар в обятията си. Тя отстъпи, когато те повикаха конете, но се пресегна и докосна ръката му, за да го задържи за миг.
— Джондалар, когато видиш Мартона, кажи й, че Сар-му…, не, кажи й, че Бодоа я поздравява сърдечно.
— Ще го направя. Мисля, че тя ще бъде доволна — отговори той, яхвайки жребеца.
Обърнаха се и им помахаха, но Джондалар се почувства облекчен от това, че тръгват. Той никога нямаше да може да мисли за този Бивак без смесени чувства.
Докато се отдалечаваха, отново заваля сняг. Хората от Бивака им махаха и им пожелаваха щастие.
— Лек път, С’Еландон. Бъди здрава, С’Айла.
Докато потъваха в меката мъгла от бели снежинки, едва ли имаше душа, която да не вярва или да не иска да повярва, че те бяха дошли да ги отърват от Атароа и да избавят мъжете им. Веднага след като яздещата двойка се скриеше от погледите им, двамата щяха да се превърнат във Великата майка земя и Нейният хубав божествен другар и щяха да се носят по вятъра из цялото небе, следвани от верния си защитник Вълчата звезда.
ГЛАВА 34
Двамата тръгнаха обратно към Великата майка река. Айла водеше по същата диря, която бяха следвали, за да намерят Бивака на Сармунаите. Когато стигнаха реката, решиха да прекосят малкия приток и след това да се отправят на югозапад. Яздеха към реката през местност, разположена върху ветровитите равнини на древна низина, разделяща двете големи планински системи.
Въпреки че снеговалежът беше оскъден, те често трябваше да търсят прикритие от виелиците. Студът беше свиреп и непрекъснатият вятър вдигаше снежинките и ги издухваше от място на място, докато ги набиеше в замръзналия пясък, смесен тук-там със стрит на пепел скален прах — льос — от краищата на движещите се ледници. Когато вятърът духаше изключително силно, жулеше кожата им до кръв. Сухата трева по най-откритите места отдавна беше набита в земята, но вятърът, който пречеше на снега да се натрупва, оголваше достатъчно съсухрения и пожълтял фураж, за да пасат конете.
Обратният път беше много по-бърз за Айла, защото тя не се опитваше да следва диря по трудния терен, но Джондалар беше изненадан от разстоянието, което трябваше да изминат, преди да достигнат реката. Той не беше осъзнал колко далеч на север бяха достигнали, макар да допускаше, че Бивакът на Сармунаите не беше много далеч от Великия лед.
Разсъждението му беше правилно. Ако бяха отишли на север, след около пет или десет дни път щяха да достигнат масивна отвесна стена от континентална ледена покривка.
В ранното лято, точно преди да започнат Пътешествието си, бяха ловували мамути пред замръзналото лице на същата обширна северна преграда, но далеч на изток. Оттогава бяха пропътували източната страна на планините, около южното подножие и нагоре по западния фланг на планинската верига, почти отново до простиращия се над земята глетчер.
Оставяйки зад себе си последните хълмове и предпланини, които преобладаваха в пътешествията им, те се отправиха на запад, когато достигнаха Великата майка река и започнаха да се приближават към северното подножие на още по-обширната и висока планинска верига на запад. Вървяха по следите си, търсейки мястото, където бяха оставили част от багажа си, следвайки същия маршрут, по който бяха вървели, за да търсят Уини.
— Местността ми изглежда позната, трябва да е някъде тук — предположи той.
— Мисля, че си прав. Спомням си тази скала, но всичко друго е съвсем различно — каза Айла, разглеждайки променения пейзаж.
Наоколо се беше натрупал и улегнал още сняг. Реката бе замръзнала по края, снегът беше натрупан на преспи и запълваше всяко по-ниско място, което не позволяваше да се различи къде свършва брегът и къде започва реката. Силните ветрове и ледът, който се беше образувал по клоните по време на сменящите се замръзвания и разтопявания рано през сезона, бяха повалили няколко дървета. Храстите и къпините се огъваха под тежестта на замръзналата вода, полепнала по тях; покрити със сняг, те често изглеждаха на пътешествениците като хълмчета или могилки от скали, докато не пропаднеха в тях при опитите си да ги изкачат.