— Тази я разбирам — каза Айла, гледайки зад него. Той се обърна да види. Женските мамути се бяха придвижили нагоре по течението и се бяха присъединили към няколко мъжки. Част от женските бяха съсредоточили усилията си върху тесен, почти отвесен бряг от лед, който се издигаше по края на реката. По-едрите мъжкари, включително един величествен, прошарен в сиво самец, чиито внушителни, макар и не така ефикасни бивни бяха израсли толкова дълги, че се бяха кръстосали отпред, стържеха и къртеха огромни буци лед от брега. След това ги вдигаха високо с хоботите си и ги стоварваха на земята със силен трясък, за да ги натрошат на по-използваеми късове, и всичко това се придружаваше от мучене, сумтене и тръбене. Изглеждаше като че ли огромните рунтави същества си играеха.
Шумното трошене на лед беше работа, която научаваха всички мамути. Мъничките петсантиметрови бивни даже и на малките две-тригодишни мамутчета, които едва бяха загубили млечните си зъби, бяха износени откъм външната им страна от стъргането на лед, а върховете на половин-метровите зъби на десетгодишните мамути бяха гладко остъргани от движението на главите им надолу и нагоре срещу отвесните повърхности. По времето, когато младите животни стигнеха двадесет и пет годишна възраст, бивните им започваха да нарастват напред, нагоре и навътре и начинът, по който ги използваха, се променяше. Долните повърхности започваха да се износват от стъргането на леда и отмитането встрани на снега, натрупал се върху сухата трева и растителността из степите. Но чупенето на лед беше и опасна работа, тъй като бивните често се трошаха заедно с леда. Обаче дори и счупените краища отново биваха гладко остъргвани от дълбаенето и стърженето на лед след това.
Айла забеляза, че и други животни се бяха събрали наоколо. Стадата от рунтави животни, с техните могъщи бивни, бяха начупили достатъчно лед за всички, включително за младите и старите, както и за общността от следващите ги. Много животни се радваха на изгодата да вървят по петите на мигриращите мамути. Огромните рунтавелковци не само оставяха купчини от натрошени късове лед през зимата, който беше дъвкан за вода от другите животни, но и понякога през лятото използваха бивните си, за да изкопават дупки в сухите поречия, които след това се пълнеха с вода. Дупките за вода, които те правеха, се използваха също и от други животни.
Следвайки замръзналия воден път, мъжът и жената яздеха и често ходеха съвсем близо до брега на Великата майка река. Малкото сняг не можеше да образува меко одеяло, което да скрие земята в бяло, и заспалата растителност излагаше на показ сивото си зимно лице. Високите стъбла на последните летни единични тръстики и бодлите на хвощовете се надигаха смело от замръзналите си блатисти легла, докато мъртвите папрати и шавари лежаха проснати близо до леда, натрупан по брега. Лишеите се бяха прилепили по скалите като струпеи от зараснали рани, а мъховете се бяха сбръчкали в крехки сухи постелки.
Дългите, кокалести пръсти на обезлистените клонки се поклащаха от острия, пронизващ вятър и само опитно око би различило дали са върбови, брезови или елшови храсти. Тъмнозелените иглолистни дървета — смърчове, ели и борове, се различаваха по-лесно, защото ги издаваше формата им. Когато се изкачваха на по-високо, за да ловуват, срещаха полегнали джуджета-брези и високи до коляното борчета, прилепнали плътно до земята.
Дребният дивеч беше основната им храна; едрият обикновено трябваше да бъде дебнат по-дълго, отколкото те искаха, въпреки че не размишляваха дали да опитат да убият елен, когато срещнеха някой. Месото замръзваше бързо и дори на Вълчо не се налагаше да ловува за известно време. Зайците и бобрите, с които планинският район изобилстваше, бяха обикновената им храна, но също така се срещаха и степни животни от по-сухия континентален климат — мармоти и гигантски хамстери. Виждаха и бели яребици — дебели бели птици с перушинести крака.
Прашката на Айла често им вършеше добра работа, защото пазеха копията за по-едър дивеч. Беше лесно да се намерят камъни, отколкото да направят нови копия и заменят загубените или счупените. Но в някои дни ловуването им отнемаше много време, а всяко нещо, което искаше време, правеше Джондалар раздразнителен.