Те често допълваха храната си, която беше предимно от крехко месо, с вътрешната кора на иглолистни и други дървета. Обикновено я добавяха към бульон от месо и биваха много доволни, когато намираха замръзнали плодове по клоните на дърветата. Преобладаваха хвойновите плодове, които бяха изключително добри за месо, ако не се слагаха в голямо количество; шипки се намираха по-рядко, но където ги имаше, бяха в изобилие и много по-вкусни, след като са замръзнали; пълзящите храсти на черните боровинки със своите иглоподобни, вечнозелени листа, имаха малки черни плодове, които често оцеляваха през зимата.
Месните им супи включваха също така зърна и семена, събирани усърдно от изсъхналите треви и билки, които все още бяха запазили семенните си кутийки, въпреки че им отнемаше много време да ги намерят. Повечето от листата на семенните билки вече се бяха разпаднали и растенията бяха потънали в сън, докато пролетното размразяване не ги събудеше за нов живот. Айла съжаляваше за изсушените зеленчуци и плодове, които вълците бяха унищожили, но не й се беше посвидило да даде запасите си от храна на Сармунаите.
Въпреки че през лятото Уини и Рейсър пасяха само трева, Айла забеляза, че храненето им вече включва връхчета на клонки, вътрешните пластове на дърветата и един определен вид лишеи, който предпочитаха и северните елени. Тя събра малко количество от тях й го опита, а след това приготви и за тях двамата. Миризмата беше силна, но поносима и тя потърси начини да ги сготви.
Друг източник на зимна храна бяха малките гризачи, като полевки, мишки и леминги, но не самите животни, защото Айла винаги ги даваше на Вълчо като награда за това, че й помагаше да открие гнездата им. Тя търсеше и най-неуловимите признаци, които подсказваха наличието на дупка, след това пробиваше замръзналата земя с пръчка, за да открие малките животни, заобиколени от семена, ядки и луковици, които те предварително бяха складирали.
Носеше със себе си лекарствената си торба. Когато си помислеше за всички щети, нанесени на нещата, които бяха скрили, тя потръпваше при мисълта какво би се случило, ако беше оставила и торбата с лекарства. Не че щеше да го направи, но мисълта за загубата й караше стомахът й да се свива. Торбата дотолкова се беше превърнала в част от нея, че тя щеше да се чувства загубена без нея. Даже нещо повече — материалите в торбата от видрова кожа и дългата история на знанията, натрупвани чрез опити и грешки, които й бяха предадени, запазваха пътниците по-здрави, отколкото някой от тях можеше да осъзнае.
Тя познаваше различни билки, кори и корени, които можеха да се използват за лекуване и предпазване от определени болести. Въпреки че не ги наричаше авитаминоза и нямаше име за витамините и минералите, които билките съдържаха, и дори не знаеше как точно действат, тя носеше много от тях със себе си в медицинската торба и непрекъснато ги вареше в чая, който пиеха.
Използваше също и растителността, която лесно се намираше през зимата, като игличките на вечнозелените дървета и особено последните издънки от върховете на клоните, които бяха богати на витамини, предотвратяващи скорбута. Тя постоянно ги добавяше към ежедневния им чай, най-вече, защото харесваха острия им, цитрусоподобен вкус, а не, защото знаеше колко са полезни или кога и как да ги използва. Тя често правеше чай от иглички за хора с подути и кървящи венци, чиито зъби започваха да се клатят през дългите зими, когато се препитаваха основно със сушено месо, независимо дали по предпочитание или необходимост.
Изминаваха големи разстояния за кратко време. Но рядко оставаха без месо, въпреки че това, което си набавяха от време на време, беше недостатъчно и в резултат на толкова малкото мазнини в храната и постоянните ежедневни физически натоварвания те отслабнаха. Не говореха много по този въпрос, но и двамата започнаха да се уморяват от пътуването и да желаят да стигнат до целта си. През деня почти не разговаряха.
Яздейки или ходейки пеш и водейки конете, Айла и Джондалар често се движеха един след друг, достатъчно близо, за да могат да доловят някоя забележка, изговорена на висок глас, но не достатъчно близо за разговор. В резултат те имаха време да остават насаме с мислите си, които понякога споделяха вечер, докато се хранеха или лежаха един до друг в спалните си кожи.
Айла често мислеше за последните им преживелици. Мислеше за Бивака на трите сестри, сравнявайки Сармунаите и жестоките им вождове, като Атароа и Бругар, с техните роднини Мамутоите и техните отзивчиви и приятелски сестринско-братски съвождове. Зеландониите, народът на човека, когото обичаше, предизвикваха учудването й. Джондалар притежаваше толкова много добри качества, че тя беше сигурна, че в основната си част те ще се окажат добри хора, но като имаше предвид отношението им към Клана, все още се питаше как ли ще я посрещнат. Даже и Сармуна беше направила лек намек за силното им отвращение към тези, които те наричаха плоскоглавци, но тя беше сигурна, че никой зеландунаец няма някога да бъде така жесток, както жената-вожд на Сармунаите.