Височината продължаваше да се увеличава и всяка следваща долина между хребетите беше на по-високо ниво от предишните. Въздухът беше студен, свеж и чист и даже когато беше облачно, не валеше сняг. Валежите намаляваха със задълбочаването на зимата. Единствената влага във въздуха беше топлият дъх, издишван от хората и животните.
Реката, покрита с лед, изчезваше всеки път, когато преминеха замръзналата долина на някой приток. В западния край на низината имаше още една клисура. Те се изкачиха по скалистия хребет и когато достигнаха най-високата му точка, погледнаха напред и спряха в благоговение пред гледката. Реката пред тях се разделяше отново. Пътниците не знаеха дали това е последният път, когато тя се дели на ръкави и канали, характерно за пътя й през равните полета, през които минаваше по-голямата част от течението й. Клисурата се извиваше остро точно пред низината, събирайки отделните канали в един и образуваща яростен водовъртеж, отнасящ лед и плуващи отпадъци в дълбините си, преди да ги изхвърли в потока надолу по течението, където замръзваха бързо отново.
Те се спряха на най-високото място и се загледаха надолу в малък дънер, който се въртеше в спирала, потъвайки все по-дълбоко и дълбоко при всеки кръг.
— Не бих искала да падна вътре — каза Айла, потръпвайки при мисълта.
— Нито пък аз — отвърна Джондалар.
Погледът й беше привлечен от нещо в далечината.
— Откъде идват тези облаци от пара, Джондалар? — попита тя. — Студено е, а и хълмовете са покрити със сняг.
— Там има езерца с топла вода, подгрявана от горещия дъх на самата Дони. Някои хора се страхуват да се приближат до тези места, но тези, които искам да посетим, живеят близо до един такъв дълбок горещ кладенец или поне така ми казаха. Горещите кладенци са свещени за тях, въпреки че миришат лошо. Говори се, че те използват водата за лекуване на болести.
— Още колко има до тези хора, които познаваш? Тези, които използват водата за лекуване на болести? — попита Айла. Всичко, което можеше да добави нещо към богатството й от медицински знания, винаги възбуждаше интереса й. Освен това храната им беше започнала да намалява или те не желаеха да отделят време, за да търсят, но няколко пъти си бяха лягали гладни.
Наклонът на терена се увеличи видимо отвъд последната равна долина. От двете си страни те бяха оградени с височини от напиращата планина. Ледената покривка на юг увеличаваше дебелината си, колкото повече се придвижваха на запад. Далеч на юг и малко на запад високо над останалите остри планински възвишения се издигаха два върха: единият по-висок от другия, като съпружеска двойка, наблюдаваща челядта си.
В точката, където височините почти се изравняваха с едно по-тясно място в реката, Джондалар зави на юг, изостави реката и се отправи към облак пара, издигащ се в далечината. Изкачиха нисък хребет и погледнаха надолу през покрита със сняг поляна към изпускащ пара воден басейн в близост до пещера.
Няколко човека бяха забелязали приближаването им и ги гледаха втренчено, вцепенени от изненада. Но един мъж се целеше в тях с копие.
ГЛАВА 35
— Мисля, че е по-добре да слезем от конете и да отидем до тях пеша — каза Джондалар, наблюдавайки няколкото мъже и жени с копия, които се приближаваха предпазливо. — Сега си спомням, че тези хора се страхуват и се отнасят с подозрение към язденето на коне. Май трябваше да ги оставим скрити и да дойдем пеша. А когато обясним на хората, да се върнем за конете.
Двамата слязоха и внезапно Джондалар видя образа на своя „малък брат“ Тонолан, широко и приятелски усмихнат и приближаващ се уверено към Пещера или Бивак на странници. Приемайки го като знак, високият рус мъж се усмихна, помаха приятелски, бутна назад качулката на шубата си, за да го виждат по-лесно, и след това пристъпи напред с протегнати ръце, показвайки им, че идва при тях открито, без да има какво да крие.
— Търся Ладуни от Лозадунаите. Аз съм Джондалар от Зеландониите — каза той. — Преди няколко години с моя брат пътувахме на изток и Ладуни ни помоли да спрем и да го посетим на връщане.