— Аз съм Ладуни — каза един мъж, говорейки езика на Зеландониите със слаб акцент. Той се приближи към тях, вдигнал копие в готовност, и ги погледна отблизо, за да се увери, че мъжът е този, за който се представя. — Джондалар? От Зеландониите? Ти наистина приличаш на мъжа, когото срещнах.
Джондалар усети неговата предпазливост.
— Това наистина съм аз. Радвам се да те видя, Ладуни. Не бях сигурен, че ще попадна на вярното място. Изминах целия път до края на Великата майка река и по-нататък, а след това, вече по-близо до дома, бях затруднен да намеря вашата Пещера, но парата от горещия ви кладенец ми помогна. Доведох някого, когото би желал да видиш.
По-възрастният мъж погледна Джондалар, опитвайки се да се увери, че не греши. Човекът пред него изглеждаше малко по-стар, което беше разбираемо. Сега повече приличаше на Даланар — беше срещнал стария каменар преди няколко години, когато той беше дошъл за търговия и както Ладуни подозираше, да открие дали синът на неговото огнището и брат му са минали оттам. „Даланар ще бъде много доволен да го види“ — помисли си Ладуни. Той се приближи към мъжа, държейки копието си по-свободно, но все още в положение, от което можеше да се хвърли бързо. Погледна към двата необичайно хрисими коня и за пръв път видя, че близо до тях стои жена.
— Конете ви не приличат на тези, които се въртят наоколо. Конете на изток по-покорни ли са? Сигурно е много по-лесно да бъдат хванати — каза Ладуни.
Внезапно мъжът се напрегна, хвана копието в положение за хвърляне и го насочи към Айла.
— Не мърдай, Джондалар! — извика той.
Стана така бързо, че Джондалар нямаше време да реагира.
— Ладуни! Какво правиш?
— Преследва ви вълк. Достатъчно безстрашен, за да излезе на открито.
— Не! — извика Айла, хвърляйки се между вълка и човека с копието.
— Този вълк пътува с нас. Не го убивай — каза Джондалар, втурвайки се между тях.
Тя се отпусна на земята и обви ръце около вълка, държейки го здраво, отчасти да запази него, отчасти да защити мъжа с копието. Козината на Вълчо беше настръхнала, устните му се бяха отдръпнали назад, оголвайки кучешките зъби и от гърлото му излизаше диво ръмжене.
Ладуни се слиса. Беше понечил да защити гостите си, а те се държаха сякаш искаше да им причини вреда. Той погледна Джондалар въпросително.
— Свали копието си, Ладуни. Моля те — каза Джондалар. — Вълкът е наш приятел, каквито са и конете. Той спаси живота ни. Обещавам, че няма да нарани някого, докато не бъде нападнат той или жената. Зная, че изглежда странно, но ако ми дадеш възможност, ще ти обясня.
Мъжът отпусна бавно копието, наблюдавайки предпазливо едрия вълк. След като опасността премина, Айла успокои животното, след това се изправи и се приближи към Джондалар и Ладуни, като направи знак на Вълчо да стои близо до нея.
— Моля ви, извинете Вълчо за настръхването — каза Айла. — Той наистина започва да обича хората, като го опознае, но имаме лош опит с хора на изток оттук. Това го направи нервен в присъствието на непознати и става по-предпазлив.
Ладуни забеляза, че тя говори езика на Зеландониите съвсем добре, но странният й акцент моментално я определи като чужденка. Той забеляза и нещо друго, което не можеше да определи точно. И преди беше виждал много руси, синеоки жени, но линията на скулите и чертите на лицето й, също й придаваха вид на чужденка. Въпреки това тя бе поразително красива жена. Ако имаше нещо, то просто я правеше загадъчна.
Той погледна Джондалар и се усмихна. Спомняйки си последното му посещение, не се изненада, че този висок, красив мъж от Зеландониите се е върнал от дългото си пътешествие с такава екзотична красавица, но никой не беше очаквал живи, дишащи сувенири от приключението му, като конете и вълка. Той с нетърпение очакваше да чуе разказа им.
Младият мъж забеляза възхищението в очите на Ладуни, когато видя Айла, и започна да се отпуска.
— Това е човекът, който исках да видиш — каза Джондалар. — Ладуни, ловец от Лозадунаите, това е Айла от Лъвския Бивак на Мамутоите, избрана от Пещерния лъв, пазена от Пещерната мечка и дъщеря на Мамутското огнище.
Когато Джондалар започна официалното й представяне, тя вдигна ръцете си с дланите нагоре и каза:
— Аз те поздравявам, Ладуни, Големия ловец на Лозадунаите.
Той се зачуди как е разбрала, че е ловният водач на своя народ. Джондалар не го беше споменал. Може би й е говорил нещо преди, но тя беше достатъчно умна, за да премълчи. Но в такъв случай би трябвало да разбира от тези неща. При толкова много титли и родства тя трябва да е жена с високо положение сред народа си. Трябваше да се досети, че жената, която би довел, ще е точно такава, тъй като майка му и мъжът от неговото огнище са познавали отговорностите на водачеството. Детето наследява кръвта на майка си и духа на мъжа.