— Трябва да попитам още нещо — каза Айла. — Вълчо е свикнал да спи близо до нас. Той ще бъде безкрайно нещастен на друго място. Ако присъствието му вътре накара вашата Лозадуна или Пещерата ви да се почувстват неудобно, ние ще устроим палатката си и ще спим навън.
Той говори отново с хората и след кратък разговор се върна обратно при гостите.
— Те искат да влезете вътре, но някои от майките се страхуват за децата си.
— Разбирам страха им. Обещавам, че Вълчо няма да нарани никого, но ако това не е достатъчно, аз ще остана отвън.
След още един кратък разговор Ладуни каза:
— Те казват, че вие трябва да влезете вътре. Придружи ги, когато отидоха да разтоварват конете, и беше така развълнуван от срещата си с конете, както когато видя Вълчо. Той бе взел своя дял в лова на коне, но никога не беше докосвал някой, освен в случаите, когато бе успявал да се приближи достатъчно близо по време на преследването. Айла видя радостта му и реши по-късно да му предложи да поязди Уини.
Докато се връщаха обратно към пещерата, теглейки нещата си в пирогата, Ладуни попита Джондалар за брат му. Видя болката, изписана на лицето му, и преди той да му отговори, разбра, че се е случила някаква трагедия.
— Тонолан загина. Беше убит от пещерен лъв.
— Съжалявам да го чуя. Аз го харесвах.
— Всички го харесваха.
— Той беше така нетърпелив да последва Великата майка река из целия път чак до края й. Стигна ли дотам?
— Да, стигна до края на Донау преди да умре, но по това време вече не го желаеше. Беше се влюбил в една жена и тя му стана другарка, но умря при раждането. Това го промени и обезкуражи. След това не искаше да живее.
Ладуни поклати глава.
— Какъв срам. Той беше толкова жизнен. Филония дълго мисли за него, след като заминахте. Надяваше се, че той ще се върне.
— Как е тя? — попита гостът, спомняйки си красивата млада дъщеря от огнището на Ладуни.
По-възрастният мъж се намръщи.
— Вече е омъжена и Дуна й се присмива. Има две деца. Малко след като заминахте, тя откри, че е ощастливена. Когато се разчу, че е бременна, мисля, че всеки лозадунайски мъж, който беше за женене, си намери причина да посети Пещерата ни.
— Мога да си представя. Доколкото си спомням, тя беше хубава млада жена. Тя направи Пътешествие, нали?
— Да, с един по-възрастен братовчед.
— И има две деца? — попита Джондалар. Очите на Ладуни блеснаха от удоволствие.
— Дъщеря от първото ощастливяване, Тонолия — Филония беше сигурна, че тя е дете от духа на брат ти, а наскоро доби и син. Живее в Пещерата на съпруга си. Там имат повече място, а не е далече и ние редовно виждаме нея и децата. — В гласа му имаше задоволство и радост.
— Надявам се, че Тонолия е дете от духа на Тонолан. Ще бъде хубаво да мисля, че на света все още съществува късче от духа му.
„Може ли да се случи толкова бързо? — чудеше се Джондалар. — Той прекара само една нощ с нея. Беше ли духът му толкова могъщ? Или ако Айла е права, би ли могъл Тонолан да е заченал дете във Филония със същината на мъжествеността си през нощта, когато останахме с тях?“ — Той си спомни жената, с която бе спал.
— Как е Ланалия?
— Добре е. Отиде да посети роднини в друга Пещера. Опитват се да я омъжат. Един мъж загубил другарката си и останал в огнището си сам с три деца. Ланалия няма деца, въпреки че винаги е искала. Ако го намери за подходящ, те ще се оженят и тя ще приеме децата. Това може да се окаже много щастливо уреждане на нещата и тя се вълнува много.
— Радвам се за нея и й пожелавам много щастие — каза Джондалар, скривайки разочарованието си. Той се бе надявал тя да е забременяла, след като бе споделила Удоволствието с него. „Каквото и да е, мъжкият дух или същината на мъжествеността, но Тонолан доказа силата си, а аз? Дали моите същина и дух са достатъчно могъщи?“
Влязоха в пещерата и Айла се огледа наоколо с интерес. Беше виждала много жилища на Другите — леки или преносими подслони, които се използваха през лятото, и устойчиви постоянни съоръжения, способни да издържат на суровите условия през зимата. Някои бяха построени от мамутски кости и покрити с пръст и глина, други — от дърво, напъхани под навес или върху плаваща платформа, но тя никога не беше виждала Пещера като тази, откакто беше напуснала Клана. Имаше широк вход, обърнат на югоизток, а вътре беше просторно и хубаво. „Брун щеше да я хареса“ — помисли си тя.
Когато разгледа вътрешността, остана изненадана. Беше очаквала да види няколко огнища на различни места, огнищата на всяко едно семейство. В пещерата имаше семейни огнища, но те бяха навътре и близо до входовете на съоръжения, направени от кожи, привързани към колове. Наподобяваха на палатки, но не бяха с конична форма и отворени на върхове, защото вътре в пещерата не се нуждаеха от защита срещу времето. Доколкото можеше да разбере, те се използваха като платна за скриване на вътрешното пространство от случаен поглед. Айла си припомни забраната на Клана да се поглежда в жилищното пространство на огнището на друг мъж, определено с гранични камъни. Беше въпрос на традиция и самоконтрол, но тя осъзна, че целта е една и съща — уединение.