— Какво ще направите с тях, когато ги намерите? — този път въпросът беше зададен от Айла.
— Мисля, че след като тези млади престъпници бъдат разделени, няма да мине много време преди връзките им един с друг да бъдат прекъснати. Всяка Пещера може да се оправя с един или двама от своите по техния си начин. Съмнявам се, че повечето от тях действително искат да живеят откъснати от Лозандунаите и да не бъдат част от някоя Пещера. Някой ден ще поискат съпруги и няма да са много жените, които ще изберат живота, воден от тях.
— Мисля, че си прав — каза Джондалар.
— Съжалявам за тази млада жена — обади се Айла. — Какво беше името й? Мадения?
— Аз също — добави младият мъж. — Бих искал да останем и да помогнем, но ако не пресечем глетчера скоро, може да ни се наложи да стоим тук до следващата зима.
— Вече може и да е много късно да се прекоси тази зима — каза Ладуни.
— Много късно? — учуди се Джондалар. — Но сега е студено, зима е. Всичко е дълбоко замръзнало. Би трябвало всички пукнатини да са запълнени със сняг.
— Да, сега е зима, но в края на сезона нищо не е сигурно. Все още бихте могли да го направите, но ако фьонът пристигне рано, то снегът ще се стопи бързо. Глетчерите могат да бъдат коварни по време на първото пролетно топене на снега и при тези обстоятелства не мисля, че е безопасно да се пресича страната на плоскоглавците на север. Те не са много приятелски настроени в последно време. Бандата на Чароли предизвика враждебното им отношение. Даже и животните притежават някакво чувство за защита на женските и се бият, за да запазят собствеността си.
— Те не са животни — защити ги жената. — Те са хора, само че различен вид хора.
Ладуни замълча, защото не искаше да противоречи на посетител и гост. С близостта си до животните тя можеше да мисли за всички тях като за хора. „Щом като я пази вълк и тя се отнася към него като към човешко същество, чудно ли е, че смята и плоскоглавците за хора? — помисли си той. — Зная, че са умни, но не са хора.“
Докато разговаряха, около тях се бяха събрали няколко човека. Един от тях, дребен, слаб, доста набръчкан мъж на средна възраст, заговори със стеснителна усмивка:
— Не мислиш ли, че трябва да им позволиш да се настанят, Ладуни?
— Започвам да се питам дали ще ги държиш цял ден тук, за да си приказвате — добави жената, стояща до него. Тя беше пълничка жена, малко по-висока от мъжа.
— Съжалявам, прави сте, разбира се. Позволете ми да ви представя — каза Ладуни. Погледна първо Айла и след това се обърна към мъжа: — Лозадуна, Този, който служи на Майката за Пещерата на горещия кладенец на Лозадунаите, това е Айла от Лъвския бивак на Мамутоите, избрана от Лъва, пазена от Великата мечка и дъщеря на Мамутското огнище.
— Мамутското огнище! Тогава ти също си Тази, която служи на Майката — каза мъжът с усмивка, преди още да я е поздравил.
— Не, аз съм Дъщеря на Мамутското огнище. Мамут ме обучаваше, но никога не съм била посвещавана — обясни тя.
— Но си родена за това! Ти също трябва да си избраница на Майката заедно с всички останали — каза мъжът видимо доволен.
— Лозадуна, ти все още не си я поздравил — смъмри го пълната жена.
Мъжът се обърка за момент.
— О, вярно. Вечно тези формалности. В името на Дуна, Великата майка земя, аз те поздравявам, Айла от Мамутоите, избрана от Лъвския бивак и дъщеря на Мамутското огнище.
Жената въздъхна и поклати глава.
— Обърка я, но ако беше някоя малко позната церемония или легенда за Майката, нямаше да забрави и най-дребната подробност — каза тя.
Айла не се сдържа и се засмя. Тя никога не беше срещала Този, който служи на Майката, който да изглежда по-неподходящ да изпълнява тази длъжност. Всеки един от тези, които беше срещала преди, беше спокойна, лесно различима личност с могъщо присъствие и напълно противоположни на този разсеян, неуверен мъж, небрежен към външността си, с приятно, почти свенливо поведение. Но, изглежда, жената знаеше къде се крие силата му, а и Ладуни не показа липса на уважение. Лозадуна очевидно беше повече от това, което изглеждаше.
— Всичко е наред — каза Айла на жената. — Той съвсем не сгреши.
„В края на краищата наистина съм избрана от Лъвския бивак, приета, а не принадлежаща им“ — помисли тя и се обърна към мъжа, който беше хванал двете й ръце и продължаваше да ги държи:
— Поздравявам Този, който служи на Великата майка на всички и ти благодаря за сърдечното посрещане, Лозадуна.