Айла отиде да провери конете, преди да се е стъмнило. Когато излезе от пещерата, чу Уини да я поздравява с цвилене и почувства, че приятелката й е разтревожена. Изцвили в отговор, няколко глави се завъртяха към нея и я зяпнаха изненадано, а Рейсър откликна с по-дълбоко цвилене. Тя пресече поляната, затрупана със сняг близо до пещерата, за да обърне малко внимание на конете и да се увери, че и двата са добре. Уини я наблюдаваше с вдигната опашка да се приближава. Когато жената наближи, тя наведе глава, след това я вдигна високо и описа кръг с нея. Рейсър, също толкова щастлив да я види, се изправи на задните си крака.
За тях беше ново пак да се намират около толкова много хора и познатата жена внасяше успокоение. Рейсър изви гърба си в дъга, изпъна уши напред, когато Джондалар се появи на входа на пещерата, и посрещна мъжа в средата на поляната. Айла прегърна, потупа и поговори на кобилата и реши на следващия ден да среши Уини, защото това щеше да намали напрежението и в двете.
Водени от четирите деца на Соландия, всички деца се бяха събрали накуп и се приближаваха към тях и конете. Гостите разрешиха на децата да докоснат или да потупат единия или другия кон, а Айла помогна на няколко от тях да пояздят Уини, което беше наблюдавано с малко завист от много от възрастните. Жената имаше намерение да позволи на всяко дете, което пожелае да поязди, но почувства, че е още рано за това. Конете се нуждаеха от почивка и тя не искаше да ги пресилва.
С лопати от еленови рога тя и Джондалар започнаха да разчистват дебелия сняг от пасбището близо до пещерата. Няколко души се включиха и ускориха работата им, но разчистването на снега напомни на Джондалар за един проблем, който се опитваше да разреши от известно време. Как щяха да намират храна, паша и достатъчно вода за пиене за тях двамата, вълка и конете, докато пресичат глетчерния лед?
По-късно вечерта всички се събраха в обширното церемониално място, за да изслушат разказа на гостите за пътешествията и приключенията им. Лозандунаите проявяваха особен интерес към животните. Соландия вече беше започнала да разчита на Вълчо, който забавляваше децата й, и дори възрастните се развличаха, като наблюдаваха вълкът да си играе с тях. Беше трудно да се повярва. Айла не навлезе в подробности относно Клана или смъртното проклятие, което я беше принудило да го напусне, въпреки че направи намек за промените, които бяха произтекли от това.
Лозандунаите мислеха, че Кланът е група хора, които живеят далеч на изток и въпреки че тя се опита да им обясни, че процесът на привикване на животните към хората не е нищо свръхестествено, никой не й повярва напълно. Мисълта, че всеки един би могъл да опитоми див кон или вълк, беше трудна за възприемане. Повечето хора приеха, че времето, прекарано в самота в една долина, е било само период на изпитание и въздържание, през който са преминали много от тези, които са се почувствали призовани да служат на Майката, и начинът, по който тя привличаше животните, потвърждаваше, че е подходяща за Призоваване. И ако все още тя не беше Тази, която служи, то бе въпрос само до време.
Лозандунаите се натьжиха, когато научиха за неприятностите, които гостите им бяха имали с Атароа и Сармунаите.
— Нищо чудно, че през последните години имахме толкова малко посетители от изток. И вие казвате, че един от мъжете, които държат там, е Лозандунаи? — попита Ладуни.
— Да. Не зная как се е казвал тук, но там го наричат Ардемун — отвърна Джондалар. — Той се наранил и останал сакат. Не можеше да ходи много добре и с положителност не би могъл да избяга, така че водачката му разрешаваше да се движи свободно из Бивака. Той беше този, който освободи мъжете.
— Спомням си за един млад мъж, който тръгна на Пътешествие — обади се една по-възрастна жена. — Някога знаех името му, но не мога да си спомня…, чакай да помисля…, той имаше прякор…, Ардемун… Арди…, не, Марди. Той имаше навик да нарича себе си Марди.
— Искаш да кажеш Менарди? — попита един мъж. — Помня го от Летните срещи. Наричаха го Марди, но той не отиде на Пътешествие. Ето какво се е случило с него. Той има брат, който ще остане доволен да научи, че е жив.
— Хубаво е да се знае, че отново е безопасно да се пътува по този път. Имали сте късмет, че не сте ги срещнали, когато сте отивали на изток — каза Ладуни.
— Тонолан бързаше да стигне колкото се може по-далеч по Великата майка река. Не искаше да спира. И останахме от тази страна на реката. Имахме късмет.
Когато събранието свърши, Айла с удоволствие отиде да си легне в топлото, сухо място, където не духаше вятър, и заспа бързо.