Гледаше я очарован. Дългата й, гъста, тъмно руса коса, проблясваща там, където слънцето я докосваше, беше прихваната назад с каишка, за да не й пречи. Но изпод каишката изскачаха отделни кичури и вълни, които обрамчваха загорялото й лице — един беше паднал на очите й. Искаше му се да протегне ръка и да го отметне настрани. Тя беше висока, добре подхождаше на неговите сто и осемдесет сантиметра, здравите й, гъвкави мускули, издаващи истинска физическа сила, се открояваха на дългите й ръце и крака. Беше една от най-силните жени, които беше срещал — малко мъже имаха нейната физическа сила. Народът и който беше я отгледал, беше надарен със значително по-голяма телесна сила, отколкото високите, но по-слаби хора, сред които се беше родила и макар че на Айла не се гледаше като особено силна в Клана, тя беше развила много физическата си сила, за да не отстъпва на останалите. Годините на дирене, проследяване и завардване като ловец бяха придали на тялото й гъвкавост и движенията й излъчваха необикновена грация.
Кожената туника без ръкави, която тя носеше, препасана с колан, й стоеше добре, но не скриваше стегнатите й, пълни гърди, нито женствените й хълбоци, които се извиваха в добре заоблени и стегнати задни части. Връзките в долния край на покривалата на краката й бяха развързани и тя беше боса. На шията й висеше малка, изкусно избродирана кожена кесийка, украсена с пера от жерав по долния ръб, които показваха издутините на загадъчните предмети в нея. На колана й висеше кания на нож, направена от корава необработена кожа на животно, която беше почистена и изстъргана, но необработена по някакъв друг начин, така че беше изсъхнала до втвърдяване във формата, която се беше получила, макар че, ако се накиснеше добре във вода, можеше отново да омекне. Беше затъкнала прашката си в дясната страна на колана, до една кесия, в която имаше няколко камъка. Отляво висеше някакъв доста странен, подобен на торбичка предмет. Макар стара и износена, беше очевидно, че е била направена от цяла външна кожа с краката, опашката и главата. Гърлото е било прерязано и през него са били извадени вътрешностите, после е било прекарано въженце през процепите и стегнато. Сплеснатата глава е станала капак. Това беше нейната лечителска чанта, тази, която беше донесла със себе си от Клана, същата, която й беше дала Иза.
Лицето й не беше като на жена от Зеландониите, мислеше си Джондалар, чужденката веднага се познаваше, но красотата й беше неоспорима. Големите й очи бяха сиво-сини — цветът на красив кремък, помисли си той — широко поставени, очертани с мигли, малко по-тъмни от косата й; веждите й бяха по-светли, нещо средно между двата цвята. Лицето й имаше формата на сърце, доста широко с високи скули, добре очертана челюст и тясна брадичка. Носът й беше прав и фино очертан, а пълните й устни, извиващи се в ъглите, се усмихваха. Усмивката й показваше зъбите й, озаряваше очите й.
Макар че усмивките и смехът й веднъж я бяха докарали до положението да я считат различна от другите и тя трябваше да ги сдържа, Джондалар обожаваше да я гледа, като се смее, а нейната радост от неговия смях, шеги и закачливост магически преобразяваха и без това приятните черти на лицето й — тя ставаше още по-красива. Той изведнъж се прехласна от вида й и любовта си към нея и безмълвно благодари още веднъж на Майката за това, че отново му върна Айла.
— Кажи ми какво искаш да ти дам за малините? — попита Айла. — Само ми кажи и е твое.
— Искам теб, Айла — каза той, като гласът му внезапно потрепери. — Остави кошницата и веднага я прегърна и страстно я целуна. — Обичам те. Не искам никога да те изгубя — каза той с дрезгав шепот и отново я целуна.
Усети топлина и му отвърна със същото силно чувство.
— И аз те обичам — каза тя, — и те желая, но може ли първо да извадя месото от огъня? Не искам да загори, докато сме… заети.
Джондалар за миг я изгледа като че ли не беше разбрал думите й, после се отпусна, гушна я и отстъпи назад, усмихвайки се неловко.
— Не исках да бъда толкова нападателен. Толкова много те обичам, че понякога ми е трудно да се сдържа. Може да почакаме за по-късно.
Тя вече не беше сигурна, че иска да спре. Стана й малко неприятно за думите й, които бяха прекъснали момента.
— Не е речено, че трябва да вадя месото от огъня.
Джондалар се засмя.
— Айла, ти си невероятна жена — каза той, клатейки усмихнато глава. — Ти винаги си готова за мен, всякога когато те пожелая. И винаги си била. Не просто ей така, искаш или не, а веднага, готова да прекъснеш всичко, ако аз искам това.
— Но и аз те желая, винаги, когато и ти мен.
— Нямаш представа колко необикновено е това. Повечето жени се нуждаят от известно убеждаване, а ако са заети с нещо, не желаят да го прекъсват.