Той така дълбоко бе потънал в мислите си, че минаха няколко мига, докато схване въпроса й.
— Разбира се, че си спомням. Ти не се съмняваш в моята любов, нали? И аз не се съмнявам в твоите чувства към мен.
— Не, нямам никакви съмнения в това отношение, но неразбирателството може да се появи по много причини, а не само за това, дали се обичаме. И не бих искала онова, което стана миналата зима, да се случи отново. Струва ми се, че няма да понеса още неприятности само защото сме си мълчали. Преди да напуснем Летния Събор, ми обеща, че ако нещо те притеснява, ще го споделиш с мен. Джондалар, виждам, че нещо те мъчи, и искам да ми кажеш какво е то.
— Нищо, Айла. Няма защо да се тревожиш.
— Но все пак е нещо, за което се безпокоиш? Ако нещо те тормози, не смяташ ли, че и аз трябва да знам какво е? — попита тя.
От един кош, изработен от ракита, в който държаха различни съдове и прибори, Айла извади две малки купички за чай, изплетени като ситна цедка от нацепени тръстикови стъбла. Поспря за момент, помисли, след това подбра за Джондалар изсушените листа от хризантема партения и лазаркиня и ги смеси с лайката, а за себе си сложи само лайка и напълни купичките.
— Ако засяга теб, тогава значи засяга и мен. Нали пътуваме заедно?
— Е, да, но именно аз взех решението и не искам да те разстройвам без нужда — каза Джондалар и стана да вземе меха за вода, който висеше на един прът до входа на шатрата, на няколко крачки от огнището. Наля малко течност в един малък съд за готвене и сложи горещите камъни.
— Не знам дали е необходимо или не, но ти вече ме притесняваш. Защо не ми кажеш причината? — Тя постави купичките за чай в дървените им чашки, наля гореща вода в тях и ги остави настрана, за да се запари чаят.
Джондалар вдигна гравирания бивник от мамут и го огледа. Искаше му се той да му подскаже какво го чака и дали взема правилно решение. Когато бяха само той и брат му, нямаше голямо значение. Те бяха предприели Пътуване — едно приключение, и каквото и да се случеше, то беше част от него. Тогава той не беше сигурен дали някога ще се върнат; дори не беше сигурен дали действително искаше да се върнат. Жената, която му бе забранено да обича, беше избрала път, който водеше още по-далеч, а онази, с която очакваха да се събере… не беше жената, която желаеше. А сега това пътуване беше нещо друго. Този път беше с жена, която обичаше повече от самия живот. Той не само искаше да се върне в дома си, но желаеше да заведе там и нея, и то благополучно. Колкото повече мислеше за опасностите, с които можеха да се сблъскат, толкова по-големи опасности се явяваха във въображението му. Но тези смътни тревоги бяха нещо, което трудно можеше да се обясни.
— Просто се безпокоя колко ли време ще ни отнеме това Пътуване. Трябва да стигнем оня ледник преди края на зимата — рече той.
— Това вече си ми го казвал — отвърна Айла. — Но защо? Какво ще стане, ако не стигнем до тогава?
— Ледът започва да се топи през пролетта и става твърде опасно да се опитваме да го прекосим.
— Е, щом е толкова опасно, тогава няма да се опитваме. Но какво ще правим, ако не преминем през него? — Въпросът й го накара да се замисли за други възможности, които беше избягвал до този момент. — Може ли да се мине по някакъв друг път?
— Не съм сигурен. Ледът, който трябва да пресечем е само едно малко ледниково плато, разположено на възвишение, северно от Великите планини. На север от него има земя, но никой не ходи натам. Ще ни отведе още по-далеч от нашата посока, пък и освен това е студено. Казват, че там северните ледове са по-близко и се спускат на юг. Земята между Високите планини на юг и Великия лед на север е най-студената. Там никога не става топло, дори и през лятото — обясни Джондалар.
— А не е ли студено на оня ледник, дето искаш да прекосим?
— Разбира се, на ледника също е студено, но пътят е по-кратък и от другата страна има само няколко дни до Пещерата на Даланар. — Джондалар остави картата, за да поеме чашата горещ чай, която Айла му подаде, и се загледа за момент в димящата течност. — Смятам, че можем да опитаме да тръгнем по северния маршрут покрай Високия ледник, ако е необходимо, но не бих искал. Това е земя на плоскоглавците все пак — опита се да обясни той.
— Искаш да кажеш, че хората от Клана живеят на север от ледника? — попита Айла и почувства странно усещане едновременно от страх и вълнение, докато изваждаше цедката с чая от чашата си.
— Извинявай. Сигурно трябва да ги наричам хората от Клана, но те не са същите като онези, които си познавала. Живеят много далеч оттук, дори не можеш да си представиш колко далече. Те изобщо не са същите.