— Напротив, Джондалар — каза тя и отпи глътка от горещата ароматна течност, — възможно е ежедневната им реч и навиците им да са различни, но всички хора от Клана имат едни и същи спомени — поне по-старите спомени. Дори на Събора на Клана всички знаеха древния език на знаците, с които се обръщат към духовния свят, и те си говореха на този език.
— Но те не ни искат в тяхната територия — каза Джондалар, — вече ни дадоха да разберем това, когато двамата с Тонолан бяхме от другата страна на реката.
— Сигурна съм, че е така. Хората от Клана не обичат да са близо до Другите. Значи — върна се Айла на първоначалния въпрос, — ако не можем да преминем през ледника, когато стигнем там и ако не можем да го заобиколим, тогава какво ще правим? Не може ли да почакаме, докато ледникът отново стане безопасен за прекосяване?
— Да, предполагам, че ще се наложи, но може да мине почти цяла година до следващата зима.
— Но ще успеем, ако изчакаме една година! Има ли място, където бихме могли да останем?
— Ами, да, има едни хора — Лозадунаите винаги са били дружелюбен народ. Но аз искам да се прибера у дома, Айла — каза той с такава мъка в гласа, че тя веднага разбра колко важно бе това за него. — Искам да се установим на едно място.
— И аз желая същото, Джондалар, и мисля, че ще трябва да направим всичко, което е по силите ни, за да се опитаме да стигнем там, докато прекосяването на ледника е все още безопасно. Но ако стане твърде късно, това не означава, че няма да стигнем до твоя дом, а само че ще чакаме по-дълго. И все пак ще сме заедно.
— Вярно е — отвърна Джондалар примирено, но тъжно, — мисля, че няма да е чак толкова лошо, ако закъснеем, но не ми се ще да чакам цяла година. — После смръщеното му лице се оживи. — А може би ще стигнем навреме, ако тръгнем по другия път. Все още не е късно.
— Има ли друг път?
— Да, Талут ми каза, че можем да минем откъм северната страна на планината, до която ще стигнем. А Рутан от Бивака на перестата трева рече, че пътят е на северозапад оттук. Мислех си, че трябваше да тръгнем по този път, но се надявах да срещна Шарамудоите още веднъж. Ако не ги видя сега, страхувам се, че никога няма да се видим, а те живеят някъде на южната страна на планината, покрай Великата Река Майка — обясни Джондалар.
Айла кимна и си помисли: „Сега всичко ми е ясно.“
— Шарамудоите са народът, сред който си живял известно време. Брат ти е взел жена от този народ, така ли е?
— Да, те са ми като семейство.
— Тогава, разбира се, ще трябва да вървим на юг, за да можеш да ги посетиш още веднъж за последен път. Те са хора, които обичаш. Ако това означава, че може да не достигнем ледника навреме, тогава ще чакаме следващия сезон, за да го прекосим. Дори ако се наложи да чакаме още една година, докато се доберем до твоя дом, не смяташ ли, че това си струва, щом като отново ще видиш другото си семейство? Може би едната причина, поради която искаш да се прибереш, е да разкажеш на майка си за брат си. Но не смяташ ли, че и Шарамудоите ще искат да знаят какво му се е случило? Те са били и негово семейство.
Джондалар се намръщи, но после лицето му просветна.
— Права си Айла. Те ще искат да знаят за Тонолан. Толкова се безпокоях дали съм взел правилно решение, просто не бях го обмислил достатъчно — усмихна се той облекчено.
Джондалар гледаше как пламъците танцуват върху почернелите съчки, как подскачат и лудуват в краткотрайната си радост и отблъскват нахлулия мрак. Той отпиваше от чая и продължаваше да мисли за дългото Пътуване, което им предстоеше, но вече не се чувстваше толкова притеснен. След това погледна към Айла.
— Добре, че се сети да обсъдим този въпрос. Аз май не съм свикнал да има някой край мен, с когото да си говоря за… всичко. И мисля, че ще успеем да стигнем навреме, иначе едва ли щях да реша да тръгнем по този път. Пътуването ще трае по-дълго, но поне познавам маршрута. А северният път ми е непознат.
— Мисля, че си взел правилно решение, Джондалар. Ако можех, ако над мен не тегнеше смъртно проклятие, щях да посетя Клана на Брун — рече Айла, а после добави толкова тихо, че той едва я чу. — О, да можех, само да можех, щях да отида да видя Дърк за последен път — от отчаяните, безнадеждни нотки в гласа й, той разбра, че чак сега тя бе почувствувала загубата така остро.
— Искаш ли да се опиташ да го намериш, Айла?
— Да, разбира се, че искам, но не мога. Това само ще причини нещастия на всички. Аз бях прокълната. Ако ме видят, ще си помислят, че съм някакъв зъл демон. За тях аз съм мъртва каквото и да направя или кажа, нищо не може да ги убеди, че съм жива. — Погледът на Айла сякаш се бе зареял някъде надалеч, но всъщност бе обърнат навътре към представите й, към един спомен. — Освен това Дърк вече не е бебето, което оставих. Той скоро ще стане мъж, макар че за жена от Клана, аз достигнах своята зряла възраст доста късно. Той е мой син и също може да изостане от другите момчета. Но Ура скоро ще дойде да живее в Клана на Брун — не, не, сега това е Кланът на Брод — намръщи се Айла. — Това е лятото на Събора на Клановете, така че Ура ще напусне нейния Клан и ще отиде да живее при Брун и Ебра и когато пораснат достатъчно, тя ще стане стопанка на Дърк. — Айла замълча и после добави: — Иска ми се да съм там да я посрещна, но само ще я уплаша и сигурно ще я накарам да си мисли, че Дърк е нещастен, щом като духът на неговата странна майка не стои в отвъдния свят, на който принадлежи.