— Сигурна ли си Айла? Сериозно говоря, ще отделим малко време да ги потърсим, ако искаш — каза Джондалар.
— Дори и да исках да го открия — отвърна Айла, — не знам къде да го търся. Не знам къде е новата им пещера, нито пък къде е Съборът на Клана. Не ми е писано да видя Дърк. Той вече не ми е син. Дадох го на Уба. Сега той е син на Уба. — Вдигна поглед към Джондалар. Той забеляза, че в очите й напираха сълзи.
— Когато Ридаг умря, разбрах, че вече никога няма да видя Дърк. Погребах Ридаг в плаща, в който носех Дърк, онзи, който взех със себе си, когато напуснах Клана, и в същото време в сърцето си аз погребах и Дърк. Знам, че никога вече няма да го видя. За него съм мъртва и ще е най-добре, ако и той е мъртъв за мен.
Сълзите мокреха бузите й, макар че тя сякаш не ги забелязваше и не чувствуваше как се стичат по лицето й.
— Знаеш ли, аз наистина имам късмет, само си помисли за Нези. Ридаг й беше като син, тя го отгледа, въпреки че не го беше родила, и знаеше, че ще го загуби. Тя дори знаеше, че колкото и дълго да живее, той никога няма да води нормален живот. Другите майки, които изгубват синовете си, могат само да си ги представят в един друг свят, където живеят с духове, а аз мога да си представя Дърк само тук, винаги здрав и читав, винаги щастлив. Мога да си мисля как живее с Ура и имат деца и собствен дом… дори ако никога не ги видя. — Тя изхълца и мъката й се отприщи.
Джондалар я прегърна и притисна към себе ги. Той също се натъжаваше, когато мислеше за Ридаг. Нези нищо не можеше да направи, макар всички да знаеха, и Айла беше опитала. Той беше слабо дете. Нези казваше, че винаги е бил такъв. Но Айла му бе дала нещо, което никой друг не можеше. След като тя пристигна и започна ла учи и него, и останалите от Лъвския бивак да говорят с езика на знаците като хората от Клана, той беше по-щастлив от всякога. През целия си кратък живот той за пръв път можеше да общува с хората, които обича. Можеше да изрази своите нужди и желания и да каже на хората как се чувства, и особено на Нези, която се бе грижила за него, откакто майка му бе умряла при раждането. Най-после можеше да й каже, че я обича.
Това беше изненада и за членовете на Лъвския бивак, но щом като осъзнаха, че той не е само едно доста разумно животно, лишено от способността да говори, а просто е човек от друг вид, тогава те започнаха да разбират, че е умен, и да го възприемат като личност. Не по-малка беше и изненадата на Джондалар, въпреки че тя се бе опитала да му обясни, когато той започна да я учи да говори отново с думи. Той бе научил знаците наравно с другите и бе започнал да оценява тънкия хумор и дълбочината на мислите на малкото момче от древната раса.
В своя изблик на скръб Айла се разтърсваше от тежки ридания, а Джондалар притискаше любимата жена към себе си. Той разбираше, че тя бе сдържала мъката си след смъртта на детето, което наполовина принадлежеше на Клана и което Нези бе осиновила. То й напомняше за собствения й син и Джондалар съзнаваше, че тя скърби и за него.
Но имаше нещо повече от Ридаг и Дърк. Айла тъгуваше за всичките си загуби: за онези от преди много време, любимите същества от Клана, както и за загубата на самия Клан. Кланът на Брун беше нейното семейство, Иза и Креб я бяха отгледали, бяха се грижили за нея и макар да бе различна, имаше моменти, в които се смяташе за част от Клана. Тя бе избрала да замине с Джондалар, защото го обичаше и искаше да бъде с него, и все пак от разговорите им бе разбрала колко далече живее той; беше необходима цяла година, а може би дори две години, за да се стигне дотам. Чак сега Айла напълно осъзна какво означаваше всичко това — тя никога нямаше да се върне.
Не само се отказваше от новия си живот при Мамутоите, които я бяха приели сред тях, но сега дори се отказваше и от най-слабата надежда отново да срещне хората от своя Клан или сина, който бе оставила при тях. Твърде дълго бе живяла със старата си мъка и сега тя се беше поуталожила. Но Ридаг беше умрял малко преди да напуснат Летния Събор. Смъртта му бе съвсем скорошна, мъката — още съвсем жива. Тази болка й бе припомнила болката от предишните загуби и мисълта за разстоянието, което вече щеше да ги разделя, я накара да разбере, че надеждата да върне тази част от своето минало, също ще трябва да умре. Айла вече бе изгубила спомена за ранния си живот; нямаше никаква представа коя беше истинската й майка или кой беше нейният народ — народът, сред който се беше родила. Ако не се смятат някои смътни спомени — те бяха no-скоро чувства, отколкото нещо друго — тя не можеше да си припомни нищо от времето преди земетресението, нито пък хората от периода преди Клана. Но Кланът я беше прогонил; Брод бе произнесъл смъртното проклятие над нея. За тях тя беше мъртва и сега напълно осъзна, че е изгубила тази част от живота си още когато я пропъдиха. От онзи момент нататък тя вече никога няма да знае откъде е, никога няма да срещне приятел от детството си, няма да познава никого — дори и Джондалар, който бе готов да я приеме такава, каквато е.