Айла се бе примирила със загубата на своето минало. Остана й само една малка частичка в съзнанието и сърцето и тя продължаваше да скърби и се чудеше какво ли я чакаше в края на това Пътуване. Каквото и да бе то какъвто и да бе неговият народ, тя нямаше да има нищо друго; само спомените си… и бъдещето.
На поляната сред дърветата цареше пълен мрак. Не се различаваше никакъв силует или по-тъмна сянка на околния фон, ако не се смятаха бледата червенина на тлеещите въглени в огнището и божественият блясък на звездите. Само лек ветрец проникваше в закътаната поляна и затова бяха преместили кожените си завивки извън шатрата. Айла лежеше будна под осеяното със звезди небе, взираше се в плетеница от съзвездия и слушаше звуците на нощта: шумоленето на вятъра в клоните, тихия ромон на реката, свиренето на щурците, рязкото квакане на жабите. Дочу шумно цопване и плясък, после далечен зловещ писък на кукумявка, мощен рев на лъв и гръмко мучене на мамут.
Малко преди това Вълчо бе чул виенето на други вълци и избяга разтреперан от възбуда. Не след дълго до слуха й отново достигна вълча песен и по-наблизо — ответен вой. Тя зачака животното да се завърне. После се поуспокои, като чу запъхтяното му дишане. „Сигурно е тичал“ — помисли си тя и усети, че то се сгушва в краката й.
Тъкмо бе задрямала и изведнъж се събуди. Лежеше неподвижно — напрегната и нащрек. Опитваше се да установи какво я бе разбудило. Отначало усети сподавено, почти беззвучно ръмжене и слабо потрепване на завивките откъм топлата купчинка в краката си. После долови неясно сумтене. При тях в бивака имаше нещо.
— Джондалар? — прошепна тя.
— Мисля, че месото е подмамило някое животно. Може да е мечка, но по-вероятно е да е някой лакомец или хиена — отвърна Джондалар едва чуто.
— Не искам нещо да отнесе месото ни. Какво ще правим?
— Засега нищо. Каквото и да е, то може да не успее да го достигне. Нека изчакаме.
Но Вълчо много добре знаеше какво е онова, което души наоколо, и нямаше никакво намерение да чака. Където и да си направеха бивак, той решаваше, че това е негова територия и се нагърбваше със задачата да го защитава. Айла усети, че той тръгна и само миг по-късно чу заплашителното му ръмжене. Ревът, които дойде в отговор, звучеше съвсем различно и като че ли идваше от по-високо. Тя седна в постелята си и се пресегна за прашката, но Джондалар вече беше скочил на крака и бе положил дългото острие на копието си върху копиехвъргача в готовност.
— Мечка е — каза той. — Струва ми се, че се е изправила на задните си крака, но не виждам нищичко.
Някъде между огнището и коловете, на които бе окачено месото, дойде звук от тътрене на крака, нещо шаваше. После чуха предупредителното ръмжене на животните насреща. Изведнъж от другата страна Уини изцвили, а след нея Рейсър още по-силно изрази безпокойствието си. В тъмнината се понесоха още звуци от движение. После Айла чу особеното възбудено гърлено ръмжене, което бе знак, че Вълчо се готви да атакува.
— Вълчо! — Тя се опита да предотврати опасната среща. Изведнъж над яростното ръмжене проехтя плътно ниско мучене и след това — вик на болка. В същия миг множество ярки искри се разхвърчаха около неясните очертания на някаква огромна фигура, паднала в огнището. Айла чу свистенето на някакъв предмет, профучал във въздуха край нея. Едно силно „туп“, последвано от вой и после нещо бързо се отдалечи с трясък между дърветата. Тя подсвирна на Вълчо да се върне — не искаше той да последва животното.
Когато младият вълк дойде при нея, тя коленичи и го прегърна с облекчение. Джондалар отново стъкми огъня. На светлината на пламъка Айла забеляза следа от кръв, оставена от избягалия звяр.