— Сигурен бях, че копието ми е улучило тая мечка — рече Джондалар, — но не можах да видя къде я удари. Най-добре ще е да я проследя утре сутринта. Ранената мечка става опасна, а не знаем кой след нас може да използува това място за бивак.
Жената отиде да разгледа следите.
— Мисля, че ще изгуби доста кръв. Едва ли ще стигне много надалече — каза тя. — Притеснявах се за Вълчо. Това беше голямо животно. Можеше да го нарани.
— Не знам дали Вълчо трябваше да напада така. Можеше да накара мечката да тръгне след някой друг, но все пак беше смело от негова страна и се радвам, че е готов да те защити. Мисля си какво ли би направил, ако някой някога се опита да ти навреди — рече Джондалар.
— Не знам. Но ми се струва, че Уини и Рейсър доста се разтревожиха от мечката и затова ще отида да видя как са.
Джондалар също искаше да ги нагледа. Установиха, че конете се бяха приближили до огъня. Уини отдавна бе научила, че накладеният от хората огън означава сигурност, а Рейсър се учеше от собствения си опит и от своята майка. След успокоителните думи и близостта на хората, на които имаха доверие, те, изглежда, се поотпуснаха, но Айла все още се чувствуваше разтревожена и знаеше, че трудно ще заспи отново. Реши да си направи успокояващ чай и отиде в шатрата да вземе лечебната торба от видрова кожа.
Докато камъните за готвене се сгорещяваха, тя поглади косъма на вече протритата си чанта и си спомни кога Иза й я беше дала. Припомни си живота в Клана и особено последния ден. Защо ли му трябваше на Креб да се връща отново в пещерата? Сега можеше още да е жив, макар че вече остаряваше и силите му го напускаха. Но той не беше слаб по време на онази последна церемония предишната вечер, когато направи Гуув новия Мог-ър. Той отново беше силен; той беше Мог-ърът също както преди. Гуув никога няма да бъде толкова могъщ като Креб.
Джондалар забеляза замисленото лице и усети настроението й. Предположи, че все още мисли за мъртвото дете и за сина, когото никога вече нямаше да види, и просто не знаеше какво да каже. — Искаше му се да помогне, но без да се натрапва. Те седяха близо до огъня и пиеха чая си. Айла случайно погледна към небето и дъхът й секна.
— Виж, Джондалар. Небето. Червено е като огън, но е някъде високо и далече. Какво е това?
— Леден огън; — отвърна той. — Когато е толкова червено, го наричаме така или понякога му казваме Огньовете на Севера.
Известно време те наблюдаваха яркото сияние — светлините от север се извиваха и обгръщаха небето като ефирни завеси, развявани от космичен вятър.
— Има бели ивици — каза Айла — и се движи като струйки пушек или сякаш бяла варовита вода плиска вълните си в него. Има и други цветове.
— Звезден пушек — каза Джондалар. Така го наричат някои хора. Или Звездни облаци, когато е бяло. Има различни имена. Което и да използваш, повечето хора разбират за какво става дума.
— Чудно, защо преди не съм виждала тази светлина в небето? — рече тя със страхопочитание.
— Може би си живяла доста на юг. Затова го наричат още Огньовете на Севера. И аз също не съм го виждал много често, пък и не е било толкова ярко и червено, но хората, които са пътували на север, твърдят, че колкото по на север отиваш, толкова повече се вижда.
— Но на север може да се върви само до ледената стена.
— Ако пътуваш по вода, можеш да минеш и отвъд леда. На запад от родното ми място, на няколко дни път в зависимост от сезона земята свършва накрая на Великите Води. Те са много солени и никога не замръзват, макар че понякога се срещат големи ледени късове. Говори се, че хора са пътували и отвъд ледената стена с лодки, когато ходели на лов за водни животни — обясни Джондалар.
— Имаш предвид лодки като онези кръглите, във формата на купа, с които Мамутои преминават реките?
— Да, предполагам такива, но по-големи и по-здрави. Никога не съм ги виждал и май не вярвах на тия истории, докато не срещнах Шарамудоите и не видях лодките, които те правят. Покрай Майката Река растат много дървета, огромни дървета има покрай техния Бивак. Те правят лодки от тях. Почакай само да ги срещнем. Няма да повярваш, Айла. Те не само прекосяват реката, дори пътуват по нея с тия лодки, и нагоре, и надолу по течението.
Забеляза въодушевлението му. Той наистина гореше от нетърпение да ги види отново, след като вече бе взел решението си. Но тя не смяташе да се среща с другия народ на Джондалар. Странната светлина в небето я плашеше. Не знаеше точно защо. Въпреки че беше доста обезпокояваща, все пак не я изпълваше с такъв страх, както движението на земните пластове. Тя се ужасяваше от всяко движение на земята, особено от трусовете, не само защото разтърсването на онова, което би трябвало да е твърда, земя е страшно само по себе си, а защото то винаги бе знак за драстични, коренни промени в живота й.