Когато се върнаха в бивака, Джондалар почисти ноктите и кучешките зъби, а Айла натовари Уини. Айла бе приключила, Джондалар все още събираше багажа си и не бе напълно готов за заминаване. Тя се бе облегнала на кобилата, разсеяно я чешеше, успокоена от присъствието й, когато забеляза, че Вълчо пак беше намерил някакъв стар прогнил кокал. Този път той стоеше в най-отдалечения край на поляната, игриво ръмжеше над вонящата си плячка, не сваляше очи от Айла, но не правеше никакъв опит да й го донесе.
— Вълчо! Ела тук, Вълчо! — извика тя. Той пусна кокала н отиде при нея. — Мисля, че е време да започна да те уча на нещо ново.
Искаше да го научи да стои на едно място, когато му заповяда, дори и ако тя се отдалечи оттам. Според нея това беше важна команда, която той трябваше да знае, но се страхуваше, че това ще отнеме много време. Като съдеше по начина, по който ги приемаха други хора до този момент, и по реакцията на Вълчо, тя се страхуваше, че той може да тръгне след непознати от друга човешка „глутница“.
Преди време Айла бе обещала на Талут, че тя лично ще убие вълка, ако той причини зло на някого от Лъвския Бивак. И все още смяташе, че е нейно задължение да следи хищното животно, което бе приобщила към хората, да не навреди на някого. Но освен това се тревожеше и за неговата безопасност. Заплашителното му приближаване веднага предизвикваше отбранителна реакция и тя се страхуваше, че някой изплашен ловец може да се опита да убие непознатия вълк, който според него застрашава Бивака му, преди тя да успее да предотврати това.
Реши да започне, като го върже за някое дърво и му каже да стои там, а тя да се отдалечи. Но въжето около врата му бе твърде хлабаво и той се измъкваше от него. Следващия път го завърза по-здраво, но се безпокоеше, че може да се задуши. Както и предполагаше, той започна да скимти и да вие и се опита да я последва. Стоеше на няколко ярда от него, казваше му да не мърда от мястото си и му правеше знаци с ръка.
Когато най-сетне той седна долу, тя се върна при него и го похвали. Направиха още няколко такива опита. След това Айла видя, че Джондалар е готов, и пусна Вълчо. За този ден упражненията стигаха. Айла се помъчи да развърже възела, който Вълчо беше затегнал при дърпането си. Въжето около врата му не й хареса. Първо, трябваше да го нагласи съвсем точно — нито много стегнато, нито много хлабаво, а после установи, че е трудно да се развържат възлите. За в бъдеще трябваше да се помисли и по този въпрос.
— Мислиш ли, че ще успееш да го научиш да не се плаши от непознатите? — попита Джондалар, след като бе наблюдавал първите явно неуспешни опити. — Нали ми казваше, че за вълците е съвсем естествено да са недоверчиви към другите? Как може да се надяваш, че ще го научиш да върши нещо против собствената му природа? — Той възседна Рейсър, докато Айла сваляше въжето.
После тя се метна на гърба на Уини.
— А да не би да е в природата на тоя кон да те остави да яздиш върху гърба му? — попита тя.
— Мисля, че това са различни неща, Айла — каза Джондалар, когато подкараха един до друг конете. — Конете ядат трева, не се хранят с месо и смятам, че те по природа са склонни да избягват неприятностите. Когато видят непознати или нещо, което ги заплашва, те искат да избягат. Случва се понякога един жребец да се бие с друг или нещо, което го заплашва пряко, но Рейсър и Уини предпочитат да не се замесват в такива необичайни ситуации. А Вълчо е готов да се брани и да се бие.
— Той също би избягал, Джондалар, ако ние хукнем да бягаме. Той е готов да се брани, защото защитава нас. А, да, той е месояден и би могъл да нападне човек, но не го прави. Мисля, че не би постъпил така, освен ако реши, че някой от нас е застрашен. Животните могат да се учат също като хората. Не е в природата му да смята хората и конете за своя „глутница“. Дори и Уини научи някои неща, които не би усвоила, ако живееше сред други коне. Нормално ли е един кон да смята един вълк за свой приятел. Тя дори се бе сприятелила с пещерен лъв. Това естествена предразположеност ли е?
— Може и да не е — рече Джондалар, — но не мога да ти опиша колко се изплаших, когато Бебчо се появи на Летния Събор, а ти яздеше Уини направо срещу него. Откъде да знаеш дали той те помни? Или пък Уини? Или че Уини ще го познае?
— Те израснаха заедно, Беби… Искам да кажа Бебчо… Думата, която тя използваше, означаваше „бебе“, но имаше особено звучене и интонация, различни от другите езици, които тя и Джондалар обикновено говореха — звучеше някак дрезгаво, сякаш излизаше от гърлото. Той не можеше да го възпроизведе, дори едва можеше да произнесе приблизително същия звук. Това бе една от думите, които се употребяваха сравнително рядко в Клана. Макар че Айла я бе изговаряла достатъчно често и той я разпознаваше, тя бе свикнала веднага да превежда всяка дума на Клана, която използваше, за да се разбират по-лесно. Когато Джондалар имаше предвид лъва, който Айла бе отгледала от бебе, използваше преводната дума на измисленото от нея име, но винаги му се струваше нелепо един гигантски мъжки пещерен лъв да се нарича „Бебчо“.