— Бебчо беше… мъничко животинче, когато го намерих, беше още бебе. Дори още не се беше отбил от майка си. Беше ударен в главата от бягащ елен, мисля, и беше полумъртъв. Затова лъвицата го бе изоставила. Той и за Уини беше като бебе. Тя ми помагаше да се грижим за него — толкова бяха смешни, когато започнеха да си играят, особено, когато Бебчо се промъкваше и се опитваше да хване Уини за опашката. Знам, че понякога тя дори нарочно я размахваше пред него, или пък понякога грабваха някоя кожа от двата края и всеки се опитваше да я издърпа от другия. Доста кожи се похабиха оная година, но те толкова ме разсмиваха. Лицето на Айла доби замислен вид. — Чак тогава наистина се научих да се смея. Хората от Клана не се смееха с глас. Те не обичаха излишен шум, а силните звуци обикновено се използваха за предупреждение. А този израз на лицето, когато зъбите се показват и който ти харесваш? Ние наричаме усмивка, а за тях означава, че са неспокойни или се готвят за защита и отбрана, или придружен от знак с ръка изразява заплаха. За тях това не бе признак на радост и не харесваха моя смях, когато бях малка. Затова се научих да не се усмихвам много често.
Те яздиха още малко покрай реката и стигнаха една равна широка ивица, покрита с чакъл.
— Много хора се смеят, когато са притеснени или когато срещнат непознати — допълни Джондалар. — И въпреки това те не искат да покажат, че се готвят да се отбраняват или да нападат. Според мен усмивката показва, че не се страхуваш.
Движеха се напред един зад друг. Айла се наклони на една страна, за да накара коня да заобиколи храстите, израсли покрай едно поточе, което лъкатушеше към реката. Откакто Джондалар бе измислил приспособлението за спиране на конете и направляваше с него Рейсър, Айла също започна да го употребява понякога, когато водеше Уини или за да я връзва да стои на едно място. Но при езда, тя никога не го използваше, дори и ако беше сложено на коня. Когато за пръв път се качи на гърба на кобилата, изобщо нямаше намерение да дресира животното, но между тях започна един взаимен процес на обучение, който беше постепенен, а в началото дори несъзнателен. Щом като разбра какво става Айла наистина нарочно научи коня да върши някои неща, но тя винаги правеше това в рамките на дълбокото разбирателство, което се бе установило между тях.
— Но ако усмивката показва, че не се страхуваш, това не значи ли, че ти мислиш, че няма от какво да се страхуваш? Че се чувствуваш силен и не се плашиш от нищо? — попита Айла, когато отново подкараха конете един до друг.
— Не съм се замислял за това преди. Тонолан винаги се усмихваше и изглеждаше уверен, когато срещнеше непознати, но не винаги бе толкова уверен, колкото изглеждаше. Той се опитваше да накара хората да мислят, че не го е страх. Така че предполагам ти ще кажеш, че това е отбранителен жест — начин да кажеш: „Аз съм толкова силен, че няма защо да се страхувам от вас.“
— А да показваш силата си, не е ли начин за заплаха? Когато Вълчо показва зъбите си на непознати, не показва ли всъщност силата си? — настояваше Айла.
— Може и да имат нещо общо тези неща, но все пак разликата между усмивка и поздрав е много голяма, а Вълчо ръмжи, когато оголва зъбите си.
— Да, така е — съгласи се тя. — Усмивката те кара да се чувстваш щастлив.
— Или поне спокоен. Ако срещнеш непознат и той ти отвърне с усмивка, това обикновено значи, че си добре дошъл и разбираш в какво положение се намираш. Не всички усмивки са предназначени непременно да те направят щастлив.
— А може би чувството за спокойствие е началото на чувството за щастие — предположи Айла.
Известно време те яздиха, без да продумат; после Айла продължи:
— Според мен има нещо много сходно във всички усмивки — когато човек се чувствува неспокоен сред непознати и се усмихва за поздрав; оня жест в езика на хората от клана, когато си показват зъбите, за да изразят безпокойство или закана; а също и Вълчо, когато се зъби на непознати — той ги заплашва, защото се чувствува неспокоен и иска да се защити.
— В такъв случай, когато показва зъбите си на нас, — на собствената си глутница, това означава, че се смее — предположи Джондалар. — Понякога съм убеден, че той се усмихва, и знам, че те закача. Сигурен съм, че те обича, но бедата е там, че за него е съвсем естествено да показва зъби и да плаши хората, които не познава. Щом като той те защитава, как ще го обучиш да стои там, където ти му наредиш, ако не си и ти на същото място? Как ще го научиш да не напада непознати, ако той реши, че иска?