Айла ги сравняваше с обичайната окраска на конете. Козината на нейния кон бе малко по-светла от обикновената, с наситен жълто златист нюанс, но все пак повечето степни коне имаха същия неутрален сиво-кафяв цвят и, общо взето, приличаха на Уини. Тъмнокафявото на Рейсър бе необичайно за неговата порода. Твърдата гъста грива на кобилата беше тъмносива и същият цвят се разпростираше надолу през средата на гърба й към дългата свободно висяща опашка. Отдолу краката й също бяха тъмни, почти черни, а по-нагоре бяха опасани от едва забележими ивици. Цветът на червено-кафявия жребец беше твърде тъмен, за да изпъква черната линия по гръбнака, но черната му грива, опашка и краката бяха като на всички останали.
За всеки човек, запознат с външния вид на конете, животните насреща изглеждаха различно и все пак те приличаха на коне. Айла забеляза, че дори Уини при вида на другите същества прояви по-голям интерес от обикновено, а и стадото бе спряло да пасе и ги гледаше. Вълчо също бе заинтригуван и бе заел дебнеща поза, готов да се втурне след тях, но Айла му даде знак да не мърда. Тя искаше да ги разгледа. Едно от магаретата изведнъж издаде звук и Айла откри нова разлика. Това не бе цвилене или пръхтене, а no-скоро някакъв остър пронизващ рев.
Рейсър отметна глава и изцвили в отговор, а после предпазливо протегна врат напред, за да подуши една голяма купчина изпражнения. Айла усети миризмата им. Отблизо, когато се изравни с Джондалар и Рейсър, те изглеждаха като конски. Уини също изцвили и подуши купчинката. След като вдъхна малко по-дълго тази миризма, Айла усети нещо по-различно в нея — може би се дължеше на различните предпочитания към храната.
— Това коне ли са? — попита тя.
— Не точно коне. Приличат на тях, така както си приличат лосовете и северните елени или северните елени и гигантските елени. Тези се наричат диви магарета — хемиони — обясни Джондалар.
— Интересно защо не съм виждала досега.
— Не знам, но на тях явно им харесва тази страна — каза Джондалар и посочи с глава скалистите хълмове и оскъдната растителност на безплодните, полу пустинни високи равнини, през които яздеха. Хемионите не бяха кръстоска между коне и магарета, макар да изглеждаха точно така — no-скоро бяха уникален жизнеспособен вид с някои характерни черти и на двете животни и бяха много издръжливи. Те можеха да се прехранват дори с по-груба храна от тази на конете, включително кора на дървета, листа и корени.
Когато се приближиха до стадата, Айла забеляза две млади магарета и не можа да сдържи усмивката си. Те й напомняха за Уини, когато беше по-малка. В този момент вълкът нададе вой, за да привлече вниманието й.
— Добре, Вълчо. Ако искаш да гониш тия… хемиони — тя изрече необичайната за нея дума бавно, като се опитваше да свикне със звученето й, — бягай тогава.
Жената бе доволна от напредъка, който бе постигнала в неговото обучение, но той все още не обичаше да стои дълго на едно място. Вълчо бе изпълнен с въодушевлението и любопитството на малко кутре. Започна да вие и се втурна след стадото. Магаретата се стреснаха и хукнаха с равномерно темпо, при което младият им преследвач скоро изостана. После той настигна Айла и Джондалар чак когато те наближиха една широка долина.
Долините на реките, които влачеха наноси от бавно ерозиращите планини, на места отново пресичаха пътя им, но тук земята вече постепенно се спускаше към басейна на делтата на Великата Река Майка и Беранско море. Колкото по на юг отиваха, толкова повече навлизаха в пояса, където беше лято и топлите ветрове, причинени от преминаващите над морето атмосферни депресии, спомагаха още повече за покачването на температурите и климатичните аномалии.
Двамата пътници вече не носеха връхните си дрехи, дори и след събуждане. Айла смяташе, че хладният въздух на ранните утрини е най-хубавото време от деня. Но късно следобед ставаше горещо, no-горещо от обикновено, мислеше си тя, и си мечтаеше за някой хубав студен поток, където да се изкъпе. Поглеждаше мъжа, който яздеше на няколко крачки пред нея. Той беше гол до кръста и бос, носеше само едно парче около бедрата. Дългата му руса коса, събрана с една каишка на тила, бе просветляла на места от слънцето, а мокрите от потта кичури изглеждаха по-тъмни.