Докато издигаха шатрата си, Джондалар усети, че се е загледал в Айла. Наблюдаваше загорялото й тяло и си мислеше колко е щастлив. Тя бе не само красива — нейната сила, гъвкавата й грациозна фигура, уверените й движения — всичко това му харесваше. Но тя беше и много добър спътник и еднакво допринасяше за тяхното благополучие. Той се чувствуваше отговорен за нейната безопасност и искаше да я пази от всяко зло, но в същото време присъствието и го успокояваше и знаеше, че може да разчита на нея. Пътуването с Айла някак си приличаше на пътуването с брат му. И към Тонолан бе изпитвал същите чувства — беше му като закрила. Беше му в кръвта да се грижи за хората, които обича.
Но само в известно отношение. Когато жената вдигна ръце, за да изтърси постелята, той забеляза, че кожата под закръглените й гърди беше по-светла и му се прииска да сравни този цвят с цвета на почернелите от слънцето ръце. Не съзнаваше, че я зяпа, и се усети чак когато тя спря работата си и се обърна към него. Като срещна погледа му, устните й бавно се разтегнаха в усмивка.
Изведнъж му се дощя не само да сравни цвета на кожата, а да направи нещо по-различно. Беше му приятно, като знаеше, че ако поиска да сподели Удоволствията с нея в този момент, тя щеше да се отзове с готовност. Това също му действуваше успокоително. Но не беше нужно да се възползува от всяка възможност. Чувството бе силно, но не и желанието, а понякога изчакването правеше всичко по-приятно. Можеше да си мисли за него и да се радва на предчувствията. Джондалар й отговори с усмивка.
След като построиха бивака, Айла реши да разучи долината. Беше необичайно да открият такава гъсто залесена земя насред степта и тя бе любопитна да узнае какво има наоколо. От години не бе виждала такава растителност.
Джондалар също искаше да проучи всичко. След случката с мечката при предишния им бивак, сега той искаше да провери дали в околността няма стъпки или други следи от зверове. Айла взе прашката си и една кошница, а Джондалар — копиехвъргача и няколко копия и двамата се отправиха към върбалака. Оставиха конете да пасат, но Вълчо пожела да ги придружи. И за него горите бяха тайнствено място, изпълнено с всякакви прекрасни миризми.
По-нататък от водата върбите отстъпваха място на елши, а после следваха брези и лиственици, както и по някой доста голям бор. Като разбра, че това са кедри, Айла нетърпеливо откъсна няколко шишарки заради техните едри и вкусни ядки. Но по-необичайни й се струваха широколистните дървета, поникнали тук-там. На едно място в долината, близо до подножието на склона, имаше истинска букова горичка.
Тя внимателно ги разгледа и ги сравни със спомените си за подобни дървета, израсли край пещерата, в която живееше като дете. Кората им беше сива и гладка, а листата — закръглени, меки и бели отдолу. Те се стесняваха и заостряха отпред, а по края бяха леко назъбени, с остри връхчета. Малките кафяви жълъди, обвити в мъхнатите си черупки, още не бяха узрели, но нападалите по земята плодове от предишния сезон показваха изобилна родитба. Тя си спомни, че буковите жълъди се чупят трудно. Дърветата не бяха чак толкова големи като ония, които помнеше, но все пак бяха внушителни. Тогава забеляза необикновените растения, поникнали под дърветата, и коленичи да ги разгледа по-отблизо.
— Да не мислиш да ги береш? — попита Джондалар. — Те изглеждат мъртви. По тях няма никакви листа.
— Не са мъртви. Просто са такива. Вземи, пипни да видиш колко са свежи — подкани го Айла и отчупи връхчето на гладкото стебло. То бе високо до глезена, без никакви листа, само крехки клонки стърчаха по цялата му дължина. Растението беше съвсем червено, без никаква зеленина по него — дори и цветните пъпки имаха блед червеникавокафяв цвят.
— Те израстват от корените на други растения — обясни тя, — също като онези, които Иза поставяше на очите ми, когато плачех, само че те бяха бели и малко лъскави. Някои хора се страхуваха от тях, защото смятаха, че цветът им прилича на кожата на мъртвец. Дори бяха наречени с някакво име… — тя се замисли за момент — нещо като „растението на мъртвите“ или „растението на смъртта“.
Тя се загледа в пространството, а спомсчите отново нахлуха в главата й.
— Иза си мислеше, че очите ми са слаби, защото се насълзяваха. — Айла се усмихна. — Взимаше едно свежо бяло „растение на смъртта“ и изстискваше сока от стъблото му направо в очите ми. Ако бяха възпалени от много плач, те винаги се оправяха. — Помълча известно време, после леко поклати глава. — Не съм сигурна, че тези са полезни за очите. Иза ги използваше при дребни наранявания и за някои тумори.