— Някои дървета винаги никнат покрай реките, но не бях виждала като тези, откакто напуснах Клана. Не е ли странно, че растат точно тук?
— Да, необичайно е. Това място ми напомня за земите на Шарамудои, но те са на юг от тук, дори на юг от планините, които се виждат на запад, и е близо до Донау — Великата Река Майка.
Изведнъж Айла се закова на място. Смушка Джондалар и без да продума, посочи нещо. Отначало той не видя какво бе привлякло вниманието й. После забеляза леко движение на червеникава козина и тройното разклонение на рога на сърна. Суматохата и миризмата на вълк бяха накарали плашливата сърничка да замръзне на място. Тя бе стояла неподвижно, скрита в храстите, и бе чакала да разбере дали хищникът я заплашва по някакъв начин. Едва след като четириногият ловец си бе отишъл, тя предпазливо бе започнала да се оттегля. Копието и оръжието на Джондалар бяха все още в дясната му ръка. Той бавно го вдигна, прицели се и метна копието към шията на животното. Опасността, от която сърната се страхуваше, дойде от неочаквана за нея посока. Изстреляно с всичка сила, копието попадна право в целта. Дори и ударена, сърната се опита да отскочи, но направи няколко несигурни крачки и се строполи на земята.
Полетът на катерицата и неудачният лов на белката скоро бяха забравени. Джондалар и Айла се озоваха до сърната. Тя обърна главата й, а той коленичи до гърчещото се животно. После бързо преряза гърлото му с острия си нож, остави кръвта да изтече и се изправи.
— Сърничко, когато твоят дух се върне при Великата Майка Земя, благодари й, че ни е дарила с твоето тяло, за да можем да се нахраним — изрече Джондалар тихо.
Застанала до него, Айла само кимна. След това се подготви да му помогне да одерат и нарежат месото за вечеря.
ГЛАВА 7
— Не обичам да изхвърлям кожата на сърните. Толкова мека става, като се обработи — отбеляза Айла, докато прибираше и последното парче месо в торбата. — А видя ли козината на оная белка?
— Нямаме време сега да обработваме кожи, пък и не можем да носим повече багаж — отвърна Джондалар. Той издигаше триножника от колчета, на който окачваха торбата с месото.
— Знам, но все пак не ми се иска да я оставя.
Закачиха торбата. Айла погледна към огнището и се замисли за яденето, което току-що беше сложила да готви, макар че там не се виждаше нищо. То се печеше в нещо като фурна в земята. Тя представляваше дупка, облицована със сгорещени камъни, в която бе поставила сърнешкото месо заедно с най-различни подправки, гъби, млади листенца от папрат и корени от хвощ. Всичко това бе обвито в листа от подбел. След това отгоре бе прибавила още сгорещени камъни и един слой пръст. Трябваше да се пече така известно време и затова тя беше доволна, че бяха спрели достатъчно рано и имаха късмет да намерят прясно месо почти веднага, за да могат да го сготвят така. Това беше един от любимите им начини за приготвяне на храна, тъй като тя ставаше крехка и ароматна.
— Топло ми е. Времето е тежко и влажно. Ще отида да се поразхладя — каза тя. — Дори ще си измия косата. Видях, че покрай реката расте сапунен корен. Ще дойдеш ли да поплуваме?
— Да, ще дойда. Дори може да си измия косата, ако успееш да намериш достатъчно корени и за мен. — Джондалар присви засмяно сините си очи и вдигна тънък кичур мазна руса коса, паднал върху челото му.
Тръгнаха един до друг по широкия пясъчен бряг на реката. Вълчо подскачаше след тях, мотаеше се из храстите и разучаваше новите миризми. После хукна напред и изчезна зад един завой.
Джондалар забеляза следите от конски копита и вълчи лапи, които бяха оставили преди това.
— Какво ли би си помислил някой за една такава диря? — ухили се той.
— А ти какво би си помислил? — попита Айла.
— Ако следите на Вълчо бяха по-ясни, щях да предположа, че някой вълк е преследвал два коня, но на места е очевидно, че конските отпечатъци са върху вълчите, следователно не може да е вървял зад тях. Движел се е заедно с тях. Това би объркало всеки преследвач.
— Но дори и отпечатъците от Вълчо да бяха ясни, пак бих се учудила защо един вълк ще преследва точно тези два коня. Следите показват, че са здрави и силни. Освен това виж колко дълбоко са се врязали копитата. Човек би помислил, че са носили някакъв товар.
— Това също би объркало всеки.
— О, ето ги — посочи Айла, като високите пълзящи растения със светлорозови цветчета и копиевидни листа, които бе забелязала преди малко. С пръчката за копаене тя бързо разрови няколко коренчета и ги измъкна.
На връщане потърси твърд плосък камък или парче дърво и още един закръглен камък, за да смачка корените и да получи сапунин. Той се разтваряше във водата и се превръщаше в лека почистваща пяна. При един завой нагоре по течението не много далеч от бивака им малката рекичка бе изкопала дълбок до кръста вир. Водата бе хладна и освежаваща и след като се изкъпаха, те разучиха каменистата река, като плуваха или газеха срещу течението, докато най-накрая пътят им не бе пресечен от пенест водопад и бързеите, образувани там, където полегатите брегове се стесняваха и ставаха по-стръмни.