Този пейзаж напомняше на Айла за ручея в нейната долина с буйния пенлив водопад, който препречваше пътя му нагоре, макар че всичко останало й навяваше мисли за планинските склонове около пещерата, където бе израсла. И там имаше водопад — по-спокоен, покрит с мъх, който я водеше към една малка пещера. Тя я беше обявила за своя собственост и неведнъж бе намирала подслон в нея.
Те се оставиха на течението да ги върне обратно. По целия път се пръскаха с вода и се смееха. Айла харесваше смеха на Джондалар. Той често се усмихваше, но рядко се смееше с глас. Предпочиташе да се държи сериозно. И всеки път смехът му — толкова силен, сърдечен и жизнерадостен — я удивляваше.
Беше все още топло, когато излязоха от водата и се изсушиха. Тъмният облак, който Айла бе видяла преди, се беше разнесъл от небето над тях, но слънцето вече клонеше към черната мрачна грамада, чезнеща на запад, а мудното й движение се подчертаваше от струящата изпод нея светлина. Щом като огнената топка се спуснеше зад навъсените облаци и кацнеше над западния хребет, щеше бързо да захладнее. Айла потърси с очи конете и ги видя в една открита ливада на склона, недалеч от бивака — ако им подсвирнеше, щяха да я чуят. Вълчо не се виждаше никъде. Тя предположи, че още разузнава местността.
Извади гребена от слонова кост с дълги зъби и четка от твърда мамутова четина, която Диги й бе дала. После донесе постелята от шатрата и я разстла на земята, седна и започна да реше косата си. Джондалар седна до нея и също започна да се реше с един тризъб гребен, като се мъчеше и едва оправяше заплетените кичури.
— Дай да ти помогна, Джондалар — предложи тя, изправи се на колене зад него и разреса възлите. Косата му беше дълга, права, руса — малко по-светла от нейната. Айла се възхищаваше от цвета й — когато беше малка, нейната коса беше почти бяла, но сега бе потъмняла и със златистите си оттенъци приличаше на козината на Уини.
Докато тя се занимаваше с косата му, Джондалар притвори очи, но усещаше топлината на присъствието й зад гърба си, когато голата й кожа от време на време докосваше неговата. И след като тя приключи, той вече чувстваше топлина, която съвсем не се дължеше само на слънцето.
— Сега е мой ред да разреша косата ти — каза той и се изправи зад нея. — За миг тя понечи да откаже. Не беше нужно да прави това само защото тя му бе помогнала, но когато той вдигна гъстата й коса и я разпиля между пръстите си, сякаш я галеше, Айла се съгласи.
Косата й беше леко чуплива и лесно се заплиташе, но Джондалар пипаше много внимателно и оправяше всеки възел със съвсем леко дърпане. После продължи да я реше, докато стана гладка и почти суха. Айла притвори очи — изпитваше някаква особена трепетна наслада. Когато бе малко момиченце, Иза бе разресвала косата й, внимателно бе издърпвала разбърканите кичури с дългата, гладка и заострена пръчица. Но никой мъж не бе правил това до този момент и сега тя изпитваше силното чувство, че е обичана. Джондалар усети, че това се харесва на Айла. Тъмно златистият цвят му напомняше сухи треви, макар на места да имаше просветлели от слънцето, почти бели кичури. Беше красива, гъста и мека. Допирът до нея бе толкова чувствена наслада, че събуждаше у него желание за още. Когато свърши, той остави четката, после вдигна все още влажните коси и се наведе да целуне раменете и шията й.
Айла остана с притворени очи, тръпнеща от топлината на дъха му и меките устни, които едва докосваха кожата й. Джондалар нежно захапа шията й, а ръцете му се плъзнаха от раменете към едрите й гърди, после ги обгърна с длани и усети приятната им тежест и твърдите изпъкнали зърна.
Целуна шията й отпред. Айла повдигна глава и леко се извърна. Тогава почувствува твърдото му възбудено копие, опряно в гърба й. Завъртя се и го взе в ръце — харесваше й допира до нежната му кожа. Тя постави ръцете си плътно една до друга и започна да ги движи нагоре-надолу, а Джондалар усети как у него се надига желанието, но когато топлата й влажна уста го обгърна, това чувство нарасна безмерно.
Той въздъхна шумно и се отдаде на блаженството. После премрежи очи, за да гледа, и протегна ръка към красивата мека коса, изпълнила скута му. Когато тя го пое още по-навътре, за миг той си помисли, че няма да може да се въздържи и ще свърши веднага. Страшно му се искаше да изчака, желаеше да изпита върховната наслада, когато я дарява с Удоволствието. Харесваше му да прави това и бе щастлив, че умее да й доставя радост. Може би беше готов да се откаже от собственото си Удоволствие заради нейното Удоволствие… може би.