Когато последните лъчи на залязващото слънце обагриха небето, конете се върнаха при тях. Обикновено те се хранеха до късно вечер, тъй като през деня пътуваха твърде дълго и имаха нужда от големи количества прясна степна трева, за да издържат. Но тревата на ливадата беше изключително хранителна и свежа, а конете обичаха да стоят край огъня през нощта.
Докато чакаше камъните да се нагреят, Айла съзерцаваше долината на светлината на последните отблясъци преди здрачаване и прибавяше към наблюденията си знанията, придобити през нощта: стръмно спускащите се склонове, които рязко преминаваха в широкото плоско дъно с малката лъкатушеща рекичка по средата. Долината беше богата, напомняше й за детството в Клана, но въпреки това не й харесваше. Имаше нещо, което я правеше неспокойна и това чувство се изостри с настъпването на мрака. Изпитваше и някаква пълнота и слаба болка в кръста. Отдаваше тази напрегнатост на леките неразположения, които понякога се явяваха малко преди лунния й период. Искаше й се да се поразходи, защото движението обикновено помагаше, но вече беше много тъмно.
Слушаше вятъра, който стенеше в разлюлените клони на върбите, очертани на фона на сребристи облаци. Грейналата луна, оградена от ясен ореол, ту се скриваше, ту отново ярко осветяваше спокойното небе. Айла реши, че малко чай от кора на върба може да подтисне неразположението й и бързо стана да отреже, накърши и малко гъвкави върбови клонки.
Когато вечерният им чай бе готов и Джондалар се присъедини към нея, нощният въздух вече бе станал влажен и студен, достатъчно студен, за да облекат връхни дрехи. Седяха близо до огъня и пиеха чая с удоволствие. Цяла вечер Вълчо се бе навъртал покрай Айла, и следваше всяка нейна стъпка и сега, изглежда, бе доволен, че може да се свие до краката й и край топлината на пламъците. За днес проучването на околността беше достатъчно. Жената взе дългите тънички върбови пръчки и започна да плете.
— Какво правиш? — попита Джондалар.
— Покривало за глава, да се предпазваме от слънцето. По пладне става много горещо — обясни тя, замълча за миг и после добави: — Смятам, че ще ти е от полза.
— За мен ли го правиш? — усмихна се той. — Как позна, че си мечтаех точно за такова нещо днес?
— Всяка жена от Клана се научава да предугажда нуждите на своя стопанин — засмя се Айла. — А ти си мой стопанин, нали?
Джондалар й отвърна с усмивка:
— Без съмнение, скъпа моя. Нали си жена от Клана. И ще съобщим на всички Зеландонии на Брачната церемония при първия Летен Събор, на който ще отидем. Но как можеш да предугаждаш нуждите? И защо жените от Клана трябва да се учат на това?
— Не е трудно. Просто трябва да мислиш за някого. Днес беше горещо и ми дойде наум да направя покривало за глава за себе си и така се сетих, че сигурно и на теб ти е топло — обясни тя и взе още една върбова пръчица, за да я вплете в широката конусовидна шапка, която вече бе започнала да се оформя.
— Мъжете от Клана не обичат да искат нищо, особено, когато се отнася до техните собствени удобства. Смята се, че да мислят за удобствата, не е признак на мъжественост. Затова жената сама трябва да се досеща от какво се нуждае един мъж. Той я закриля от беди; а това е нейният начин да го закриля — като му осигурява подходящи дрехи и добра храна. Тя не иска да му се случи нищо лошо. Иначе кой после ще пази нея и децата й?
— Ти това ли правиш сега? Пазиш ме, та и аз да те пазя? — ухили се той. — И твоите деца? — На светлината на огъня сините му очи изглеждаха тъмновиолетови и искряха от щастие.
— Е, не е точно така — смутолеви Айла и сведе поглед към ръцете си. — Мисля, че всъщност това е начинът, по който жената от Клана казва на своя стопанин колко много го обича, независимо дали има деца или не.
Айла следеше чевръстите движения на ръцете си, но на Джондалар му се струваше, че тя можеше да върши тази работа и без да гледа. Можеше да изработи тази шапка дори и на тъмно. Тя взе още една дълга клонка и го погледна право в очите.
— Все пак искам да имам още едно дете, преди да остарея.
— До тогава има доста време — рече Джондалар и хвърли едно дърво в огъня. — Още си млада.
— Не, започвам да остарявам. Вече съм на… — тя притвори очи, за да се съсредоточи, притисна пръсти към крака си и започна да си казва цифрите, на които той я бе научил, за да се увери, че е намерила правилната дума за броя на своите години — … осемнадесет години.