— Толкова стара! — засмя се Джондалар. — А пък аз съм живял двадесет и две. Всъщност аз съм стар.
— Ако прекараме една година в пътуване, когато стигнем до твоя дом, ще съм на деветнадесет. В Клана щях да съм прекалено възрастна, за да раждам деца.
— Много жени от Зеландонии имат деца на тези години. Може би не първо, но второ и трето дете. Здрава и силна си. Не смятам, че си много стара, за да раждаш. Но ще ти кажа нещо — понякога очите ти изглеждат много мъдри, сякаш си живяла няколко живота през своите осемнадесет години.
Бе необичайно Джондалар да каже подобно нещо — тя прекъсна работата си и го погледна. Чувството, което събуждаше у него, бе така силно, че чак го плашеше. Бе толкова красива на светлината на огъня и я обичаше толкова много, че не знаеше какво би правил, ако нещо се случеше с нея. Захласнат от любов, той отмести поглед. И после, за да разведри обстановката, се опита да заговори за нещо по-весело.
— Би трябвало аз да се тревожа за възрастта си. Готов съм да се обзаложа, че ще бъда най-старият мъж в Брачните церемонии — засмя се той. — Двадесет и три години са много за човек, който се задомява за първи път. Повечето мъже на моята възраст имат по няколко деца край огнищата си.
Погледна я и Айла отново забеляза онзи израз на непреодолима любов и страх в очите му.
— Айла, и аз искам да имаш дете, но не и докато пътуваме. Не и преди да пристигнем благополучно. Още не.
— Не, още не — повтори тя.
След това продължи да работи мълчаливо, замислена за детето, оставено при Уба, и за Ридаг, който в много отношения й беше като син. Бе загубила и двамата. Дори Бебчо, който по някакъв необясним начин чувствуваше като своя рожба — или поне той беше първото мъжко животно, което бе намерила и обичала — дори и той я бе напуснал. Никога вече нямаше да го види. Погледна Вълчо и изведнъж изпита страх, че може да загуби и него. „Не разбирам — мислеше тя, — защо моят тотем ми отнема всичките рожби? Може би нямам късмет със синовете?“
— Джондалар, у твоя народ съществуват ли някакви специални предпочитания, когато искат деца? За жените от Клана винаги се предполага, че искат синове.
— Не, не. Всъщност струва ми се, че мъжете искат жената да ги дари със синове, но жените май предпочитат да имат първо дъщери.
— А ти какви искаш да имаш? Някой ден?
Джондалар се обърна и я загледа изпитателно на светлината на огъня. Вероятно нещо я тормозеше.
— Айла, за мен това няма значение. Каквото ти поискаш или с каквото те дари Майката.
Сега беше неин ред да го погледне внимателно. Искаше да е сигурна, че той наистина мисли така.
— Тогава струва ми се, бих си пожелала дъщеря. Не ми се ще да губя повече деца.
Джондалар не можа да разбере какво иска да му каже и не знаеше как да реагира.
— И аз също не искам да загубиш други деца.
Седяха смълчани, а Айла плетеше слънчобраните. Внезапно той попита:
— Айла, ами ако ти си права? Ами ако децата не се дават от Дони? Ами ако се зачеват, когато се споделя Удоволствието? Може в този момент в теб да се заражда бебе и ти дори да не знаеш за това.
— Не, Джондалар. Мисля, че не е така. Мисля, че наближава лунарният ми период, а това означава, че никакво бебе не е заченато.
Айла обикновено не обичаше да споделя такива лични неща с мъже, но Джондалар винаги беше около нея в такива моменти и я утешаваше, а не като мъжете от Клана. Всяка жена от Клана трябваше особено много да внимава да не поглежда нито един мъж, когато се намира в периода на своето женско проклятие. А сега, когато бяха на път, дори и да искаше, Айла не можеше да се усамоти или да избягва Джондалар. Чувствуваше, че трябва да го успокои. За момент се подвоуми дали да не му каже за тайното лекарство на Иза, което взимаше, за да се предпази от оплодителните сили, но не можеше да му го каже. Айла, също като Иза, не можеше да лъже, но тъй като въпросът не беше поставен пряко, би могла да се въздържи и просто да не споменава за лекарството. Ако сама не заговореше за това, едва ли един мъж би се сетил да пита дали тя прави нещо, за да се предпази от бременност. Повечето хора дори не биха повярвали, че съществува подобна могъща магия.
— Сигурна ли си? — попита той.
— Да, сигурна съм — отвърна Айла. — Не съм бременна. В мен не расте никакво бебе.
Чак тогава Джондалар се успокои.
Тя почти завършваше слънчевите шапки, когато усети дъждовни капчици. Побърза да приключи работата си. Внесоха всичко в шатрата и оставиха само торбата с месото, провиснала на колчетата. Дори мокрият Вълчо изглеждаше щастлив, че може да се сгуши краката й. Жената остави отворен входния капак на шатрата, за да може вълкът да влиза и излиза, но закриха димоотвода, когато заваля по-силно. Отначало се свиха един до друг, после се обърнаха — и двамата не можеха да заспят.