Айла беше неспокойна, всичко я болеше, но се стараеше да не се мята и върти прекалено много, за да не пречи на Джондалар. Вслуша се в барабаненето на дъжда върху шатрата, но и това не я приспа като друг път и не след дълго, вече й се щеше да съмне, за да стане и излезе.
След всичките си тревоги и след като Айла го бе уверила, че не е благословена от Дони, Джондалар потъна отново в размисли. Този път се питаше дали пък имаше нещо, което да не е наред. Лежеше и се чудеше дали неговият дух — или каквато там „същност“ вземаше Дони от него — е достатъчно силен и дали Майката му е простила младежките неблагоразумия и ще позволи да има деца.
Може би причината беше у нея. Тя каза, че иска дете. Но ако след всичкото време, прекарано заедно, не е забременяла, възможно бе тя да не може да има деца. Серенио не успя да си роди други… освен ако не очакваше, когато той замина… Заслушан в дъжда, Джондалар се взираше в мрака на шатрата и се чудеше дали някоя от жените, които е познавал, бе родила и дали някои от бебетата са имали неговите сини очи.
Айла се катереше… катереше се по една стръмна каменна стена, също като стръмната пътека към нейната пещера в долината, но много no-дълга, а тя трябваше да бърза. Погледна надолу към реката и водовъртежа при завоя, но това не беше река. Беше водопад, който се спускаше в широка струя от издадени скали, обрасли с дебел зелен мъх.
Погледна нагоре. Креб беше там! Махаше й и й правеше знак да побърза. Обърна се и също се заизкачва, като тежко се подпираше на тоягата си. Водеше я нагоре по стръмна, но проходима пътека покрай водопада към малка пещера в скалата, притаена зад лескови храсти. Над пещерата, на върха на една скала имаше огромен сплескан каменен къс, наклонен над ръба, готов да падне всеки момент.
Внезапно тя се оказа навътре в пещерата и вървеше през дълъг тесен проход. Появи се светлина! Една факла с примамливия си пламък, после още една, и после — ужасен тътен на земетресение. Чу се вой на вълк. Тя почувствува замайване, световъртеж и после дочу гласа на Креб. „Излизай! — заповяда той. — Бързо! Излизай веднага!“
Тя стресната скочи, отметна кожените си завивки и се втурна към изхода на шатрата.
— Айла! Какво има! — извика Джондалар и я сграбчи.
Изведнъж през кожите на шатрата проблесна ярка светкавица и очерта бляскави петна около шевовете на капака на димоотвода и процепа при входа, оставен отворен заради Вълчо. Почти мигновено последва силен трясък. Айла изпищя, а Вълчо зави отвън пред шатрата.
— Айла, Айла. Няма нищо — нареждаше Джондалар и я прегръщаше. — Това са само светкавици и гръмотевици.
— Трябва да се махаме оттук! Той каза да побързаме. Излизай веднага — извика тя, докато навличаше дрехите си.
— Кой е казал? Не можем да излезем навън. Тъмно е и вали.
— Креб. В моя сън. Пак сънувах оня сън с Креб. Той заповяда така. Хайде, Джондалар! Трябва да побързаме.
— Айла, успокой се. Това е било само сън. А може би е заради бурята. Вслушай се. Сякаш навън има водопад. Ти не искаш да излезеш в тоя дъжд. Да почакаме до сутринта.
— Джондалар! Аз трябва да тръгвам. Креб ми каза така и освен това не мога да понасям това място. Моля те, Джондалар! Побързай! — Сълзи се стичаха по лицето й, но тя не ги забелязваше и бързо тъпчеше разни неща в кошниците за багаж.
Джондалар се съгласи. Беше очевидно, че тя няма да чака до сутринта, а той едва ли щеше да заспи отново. Пресегна се за дрехите си, докато Айла отвързваше покривалото на входа. Дъждът се изсипа вътре, сякаш някой го бе излял от мех. Тя излезе и изсвири високо и продължително. Последва още един вълчи вой. Жената почака малко и свирна отново, после започна да измъква колчетата на шатрата.
Чу тропота на конските копита и като видя животните, заплака от радост, но солта на сълзите й се разми в изсипващия се порой. Пресегна се към Уини — приятелката, която й се бе притекла на помощ, и прегърна яката шия на прогизналата от дъжда кобила. Усети, че подплашеното животно трепери. То размахваше опашка и подскачаше в кръг; в същото време въртеше глава и мърдаше ушите си и се опитваше да разбере откъде идва безпокойството й. Уплахата на коня помогна на Айла да овладее собствения си ужас. Уини имаше нужда QT нея. Тя й заговори с нежен глас, започна да я гали и успокоява. После усети, че и Рейсър се е облегнал на тях, още по-уплашен от майка си.