Уини намали ход. Айла чуваше тежкото й дишане. Горичката от другата страна на ливадата беше по-рехава и Уини вече не препускаше безумно покрай дърветата. Айла се поизправи, но все още стискаше кобилата за врата. Рейсър бе избързал малко по-напред, но скоро забави крачка и Уини го настигна. Дъждът стихваше. Дърветата отстъпваха на храсти, треви и накрая склонът премина в равнина, а пред тях се откриха степите, обгърнати от мрак, който слабо се смекчаваше от облаците, осветени през дъждовната завеса от невидимата луна.
Спряха и Айла слезе от коня, за да остави Уини да си почине. Джондалар отиде при нея. Застанали един до друг, те се взираха в тъмнината под тях. Проблесна светкавица, но по-надалеч и гърмът се чу по-късно като ниско ръмжене. Стояха като замаяни, вторачени в черната бездна на долината, и макар да не виждаха нищо, се досещаха, че там става нещо страшно. Разбираха, че бяха избегнали на косъм едно ужасно бедствие, но все още не можеха да осъзнаят размерите му.
Айла усети, че кожата на главата й настръхва, и чу леко изпукване. Сбърчи нос от острата миризма на озон — тя беше особена, като на изгоряло, но не от огън, нито нещо друго така земно. Изведнъж се сети, че това сигурно е миризмата на струящия в небето огън. Отвори очи, учудена и изплашена, и обзета от паника, се вкопчи в Джондалар. Един висок бор долу на склона, скрит от режещите ветрове зад гола скала, който се извисяваше над степта, гореше с тайнствена синя светлина.
Джондалар я прегърна, уж да я защити, но и самият той изпитваше същите чувства, същите страхове и знаеше, че тези свръхестествени огньове са извън неговата власт. Можеше единствено да притисне Айла към себе си. Точно в този миг една назъбена мълния изпращя и се изви над пламналите облаци, разпиля се като мрежа от огнени стрели, спусна се надолу с ослепителен блясък, прониза високия бор и огря долината и степта като в ясен ден. Жената трепна при рязкото пукане — толкова силно, че чак ушите и писнаха, и се сви, когато бумтящият грохот прокънтя в небето. В мига на заревото те видяха разрушението, от което едва бяха успели да се измъкнат.
Зелената долина беше опустошена. Цялото равно дъно се бе превърнало в мрачен водовъртеж. На отсрещния склон една лавина от кал бе натрупала камара от камъни и паднали дървета, препречили буйните води, които бяха изровили ивица червеникава пръст.
Причината за това яростно нахлуване на пороя бяха ред съвсем обикновени обстоятелства. Всичко бе започнало в планините на запад с атмосферни смущения над вътрешното море; топъл, натежал от влага въздух се бе завъртял нагоре, бе се сгъстил и образувал бухлати облаци с бели, брулени от вятъра върхове, които бяха надвиснали неподвижно над скалистите хълмове. В топлия въздух бе нахлула студена вълна и сблъсъкът на тези явления бе предизвикал гръмотевична буря с необикновена сила.
Дъждът се бе излял над падини и долини, от които рукваха реки; бе се разпръснал върху скали; нахлул в потоци, които бяха прелели почти мигновено. Разбушувалата се вода бе набрала скорост и подпомагана от непрекъснатия порой, вилнееше надолу по стръмните хълмове, избликваше нагоре, когато срещнеше препятствие, блъскаше се в други потоци и всичко се сливаше във водна стена с побесняла, унищожителна мощ.
Когато пороят достигна зелената долина, той изригна над водопада с нечуван грохот и я погълна напълно, но тучната, злачна падина криеше изненади за разпенените води. По време на цялата ера земните движения, обхванали обширни площи, бяха повдигали цели пластове и издигнали нивото на малкото вътрешно море на юг. Така се бе открило пространство за едно по-голямо море още по на юг. През последните десетилетия промените в земната кора бяха затворили долината и оформили плитък басейн, който се бе изпълнил от реката и се бе образувало малко езерце зад естествен бент. Но преди няколко години се бе отприщило изворче. Малкият водоем се бе пресушил, но бе останала достатъчно живителна влага за съществуването на гориста долина насред сухите степи.
Още една кална лавина наново бе препречила извора по-надолу по реката. Тя бе спряла буйните води на наводнението в долината и предизвикала обратно течение. Джондалар си мислеше, че гледката пред него е сигурно от някакъв кошмар. Не можеше да повярва на очите си. Цялата долина представляваше една дива, развълнувана, бушуваща каша от кал и камъни, която се плискаше напред-назад, а из нея се блъскаха храсти и цели дървета, изтръгнати от корените им и нацепени от жестоките удари.
Жива душа не би оцеляла там и Джондалар потрепери, като си помисли какво щеше да стане, ако Айла не беше се събудила и не бе настояла да тръгнат, А освен това се съмняваше, че щяха да се спасят, ако не бяха на коне. Той се огледа — и двата коня стояха с наведени глави и изглеждаха ужасно изморени. Вълчо беше до Айла и като видя, че Джондалар гледа към него, вдигна глава право нагоре и започна да вие. Тогава мъжът смътно си спомни, че някакъв вълчи вой бе нарушил съня му точно преди Айла да се събуди.