Решението да останат в Бивака не беше лично, но беше важно и изискваше сериозно обмисляне. Това беше постоянният зимен дом на група хора, които бяха отправили молба към Майката да го пази по време на отсъствието им. Вярно е, че необходимостта за оцеляване разрешаваше на минаващият странник да го използува, ако се наложи, но за това трябваше да има законно основание. Не беше лесно да понесеш гнева на Майката.
Земята бе гъсто населена с живи същества. По своя път те бяха срещали неизброимо многообразие от животни, но много малко хора. В един свят с толкова малко човеци имаше утеха в мисълта, че царство от невидими духове съзнава тяхното съществуване, грижи се за техните дела и може би направлява стъпките им. Дори строгият и враждебен дух, който се налага да бъде умилостивяван, е за предпочитане пред безсърдечното пренебрежение на един груб, безразличен свят, в който животът им е изцяло в техни ръце, без да има към кого да се обърнат в случай на нужда, макар и само мислено.
Айла бе стигнала до извода, че ако ловът им се окаже успешен, това ще значи, че е правилно да използуват Бивака, но ако се провалят, ще трябва да си тръгнат. Беше им даден Знак — необикновеното животно — и за да сполучат, трябва да запазят частица от него. Ако не могат, ако не успеят, това ще значи лош късмет — знак, че Майката не желае те да останат тук и тогава ще трябва незабавно да заминат. Младата жена се зачуди какъв ли ще бъде изходът.
ГЛАВА 9
Джондалар внимателно разгледа разположението на стадото зубри покрай реката. Говедата се бяха разпръснали между подножието на склона и края на брега по полянки с тучна трева, изпъстрени с храсти и дървета. Петнистата женска беше сама в една малка ливада с гъста брезова горичка и елшови храсти в единия край, които я отделяха от останалите зубри. Гъсталакът продължаваше покрай полите на склона, а по-нататък в ниската и влажна земя на другия край, отстъпваха на туфи острици и тръстики с остри стъбла. Оттам се отиваше към блатисто заливче, задръстено от висока тръстика и хвощ.
Той се обърна към Айла и посочи блатото.
— Ти ще яздиш покрай реката и ония тръстики и хвощове. Аз ще я приближа откъм елшовите храсти. Така ще я заклещим между нас и ще я подгоним надолу.
Айла прецени ситуацията и кимна одобрително. После слезе от коня.
— Искам да завържа копиехвъргача си, преди да започнем — каза тя и привърза дългия калъф от сурова кожа с форма на тръба към ремъците, които придържаха наметката на коня, направена от мека еленова кожа. В твърдия калъф имаше няколко добре изработени изящни копия с тънки загладени върхове от кост, силно заострени и излъскани, разцепени в основата си, където се прикрепяха към дългата пръчка. Всяко копие имаше на задния край две прави пера и една резка върху дръжката.
Докато Айла завързваше калъфа, Джондалар се пресегна да вземе копие от своя калъф, преметнат на гърба с кожен ремък през гърдите му. Беше свикнал да го носи така, когато ловуваше пеша, макар че когато пътуваше преди на двата си крака и носеше самар на гърба си, тогава държеше копията в специален калъф, провесен отстрани. Той постави копието в копиехвъргача, за да е готово.
Джондалар бе изобретил копиехвъргача през лятото, когато живееше с Айла в нейната долина. Това бе една поразителна новост, вдъхновено творение на истински гении, което се бе родило от естествените му технически наклонности, интуицията, вродения му усет към физичните закони, които щяха да бъдат дефинирани и записани хиляди векове по-късно. Идеята беше много находчива, макар че самият копиехвъргач наглед бе съвсем прост.
Беше издялан от цяло дърво, дълъг около стъпка и половина, широк един-два пръста, като към предния край се стесняваше. Държеше се хоризонтално и в средата имаше жлеб, където се поставяше копието. Една проста кукичка, изрязана отзад на хвъргача, съвсем точно влизаше във вдлъбнатината върху дръжката на копието. Тя действуваше като предпазител и задържаше копието на мястото му, докато се изхвърляше. Това допринасяше за точността на ловното оръжие. А в предната част на копиехвъргача на Джондалар имаше прикрепена по една примка от мека еленова кожа от двете страни.
При използуване копието се поставяше с дебелия край към кукичката. Палецът и показалецът се промушваха през кожените примки отпред, които достигаха малко по-назад от средата на дългото копие в една подходяща равновесна точка и леко го придържаха на мястото му. Но когато копието се изхвърляше, те имаха много по-важна функция. Предницата на хвъргача се държеше здраво, докато копието се мяташе и това караше задният му край да се повдигне, при което се получаваше нещо като удължение на ръката. По-голямата дължина увеличаваше силата и действаше като лост, което от своя страна увеличаваше силата и дължината на полета на копието.