— Да, но тя изобщо не се плашеше от нас, докато не се появи Вълчо. Опитах се да ти кажа да го повикаш при себе си, но не исках да крещя и да пропъдя животните.
— Аз пък не разбрах какво искаш. Защо не ми каза със знаците на Клана? Попитах те, а ти не ми обърна никакво внимание — оправдаваше се Айла.
Знаците на Клана? Джондалар се замисли. Изобщо не беше се сетил, че е използвала знаците на Клана. Това би бил чудесен начин за предаване на съобщение в такива случаи. Но после поклати глава.
— Съмнявам се, че това щеше да помогне. Едва ли щеше да спре, дори и да бе опитала да го повикаш.
— Възможно е да си прав, но все пак смятам, че Вълчо може да се научи да ни съдейства. Той вече ми помага, като изкарва по-дребния дивеч от скривалищата. Бебчо също се беше научил да ловува с мен. Добър партньор беше. Щом като един пещерен лъв може да се научи да ловува с хората, значи, че и Вълчо може — опита се да го защити тя. В края на краищата нали бяха убили зубъра, и то благодарение на Вълчо.
Според Джондалар Айла не разсъждаваше реалистично по отношение на уменията, които един вълк може да придобие, но нямаше смисъл да спори с нея. Тя се отнасяше към животното като към дете и това само щеше да я накара още повече да се застъпи за него.
— Е, хайде, няма да е зле да изкормим тоя зубър, преди да започне да се подува. И ще трябва да го одерем и нарежем на парчета, та да го отнесем в Бивака — каза Джондалар, но веднага му дойде на ум един друг проблем. — Ами какво ще правим с тоя вълк?
— Как така „какво ще правим“? — попита Айла.
— Ако нарежем зубъра на парчета и занесем част от месото горе в Бивака, той ще може да яде от това, което ще остане тук — обясняваше Джондалар, а раздразнението му растеше, — и като се върнем да вземем още, той ще може да докопа месото, което сме пренесли там. Значи един от нас трябва да стои тук да пази, а другият да стои там. Тогава как ще пренесем другото месо горе? Ще трябва да си направим шатра тук, за да изсушим месото на място, вместо да използуваме жилищата. И всичко това само заради Вълчо.
Джондалар се беше разгневил от трудностите, които си въобразяваше, че вълкът им създава, затова не разсъждаваше съвсем ясно.
Но той разсърди и Айла. Възможно бе Вълчо да яде от месото, ако тя не е там, но нямаше да го докосне, докато бе с него. Просто трябваше да го вземе със себе си. Той не представляваше чак такава пречка. Защо Джондалар се бе заял с него? Тя отвори уста да му отговори, но изведнъж промени решението си и подсвирна на Уини. Плавно възседна коня и после се обърна към Джондалар.
— Не бери грижа за тая работа. Аз ще отнеса зубъра в Бивака — заяви тя, извика Вълчо и се отдалечи.
Изкачи енергично височинката до землянките, скочи от коня и се втурна вътре. След малко се появи с каменна брадва с къса дръжка, която Джондалар бе направил за нея. После отново скочи на коня и подкара Уини към брезовата горичка.
Той я наблюдаваше как язди нагоре, после пак надолу, видя я да влиза между дърветата и се чудеше какво ли е намислила. Бе започнал да разрязва корема, за да извади червата и стомаха на зубъра. Смесени чувства го обзеха, докато работеше. Наистина вярваше, че има основание за своите опасения относно младия вълк, но съжаляваше, че ги е изказал пред Айла. Знаеше какво изпитва тя към животното. Неговите оплаквания нямаше да променят нищо, пък и трябваше да признае — в обучението на Вълчо тя бе постигнала доста повече, отколкото му се струваше, че е възможно.
Като чу, че тя сече дърво, веднага се досети какво бе решила да прави. Той също се отправи към горичката. Завари я да излива гнева си върху една висока права бреза в средата на рехавата горичка, като ожесточено блъскаше с брадвата по ствола й.
Вълчо не е толкова лош, колкото Джондалар казва, мислеше си тя. Той май наистина уплаши онези зубри, но после им помогна много. Айла спря за миг да почине и се намръщи. Ами ако не бяха успели да я убият — нямаше ли това да значи, че не са добре дошли? Че духът на Майката не желае те да останат в Бивака? Ако Вълчо бе провалил лова, тя нямаше сега да мисли как да пренесе тази юница, защото щяха да си тръгват. Но ако е било предопределено да останат, тогава той не би могъл да провали лова им, нали? — Отново започна да сече. Всичко ставаше прекалено сложно. Бяха убили белязаното животно, макар и с намесата на Вълчо — и с неговата помощ, разбира се. Следователно беше правилно да използват жилищата. Може би те всъщност са били специално изпратени на това място — разсъждаваше тя.
Изведнъж се появи Джондалар. Опита се да вземе брадвата от ръцете й.
— Върви да потърсиш друго дърво, дай на мен да довърша това — рече той.