Айла вече не беше толкова ядосана, но му отказа:
— Нали ти казах, че ще пренеса зубъра в Бивака. Мога да се оправя и без теб.
— Знам, че можеш, така както можа да ме пренесеш до твоята пещера в долината. Но ако работим и двамата, ще се сдобиеш с колчета много по-бързо — отвърна й Джондалар и след малко добави: — Е, да, трябва да призная, че си права. Вълчо наистина помогна.
Айла замръзна с ръка във въздуха, преди да нанесе следващия удар, и вдигна очи към него. Лицето му издаваше сериозна загриженост, но изразителните му сини очи показваха смесени чувства. Тя не разбираше опасенията му относно Вълчо, но в погледа му прочете силна любов към нея. Изведнъж почувствува огромната притегателна сила на тези очи, усети мъжкото му обаяние при тази близост, чара, който той може би не съзнаваше напълно, че притежава, и полека-лека съпротивата й я напусна.
— Но ти също си прав — призна тя с известно разкаяние, — той наистина ги накара да хукнат, преди да се бяхме приготвили, и можеше да провали целия лов.
Намръщената физиономия на Джондалар се смени с усмивка на облекчение.
— Значи и двамата сме прави — заключи той.
Айла отвърна на усмивката му и в следващия миг се намериха в обятията си, а устните му се долепиха до нейните. Стояха вкопчени един в друг, доволни, че спорът им е приключил, и с тази физическа близост искаха да унищожат отчуждението, което се бе появило между тях.
След като така пламенно бяха изразили радостта си, те останаха прегърнати още малко и Айла рече:
— Все пак мисля, че Вълчо може да се научи да помага в лова. Само ще трябва да му покажем какво да прави.
— Не знам. Сигурно ще може. Пък и след като ще пътува с нас, смятам, че трябва да го обучиш колкото може повече. Ако не на друго, то поне да не се бърка, когато ловуваме.
— Но и ти трябва да помагаш, за да се подчинява и на двама ни.
— Съмнявам се, че ще ми обърне внимание — продължи Джондалар, но като видя, че тя се готви да възрази, додаде: — Е, ако много настояваш, ще опитам. — Той взе каменната брадва от ръцете й и заговори за другата идея, която тя му беше дала.
— Ти спомена нещо за използуване на знаците на Клана, когато не искаме да викаме. Това може да се окаже полезно.
Айла се усмихна и тръгна да търси друго дърво с подходяща форма и големина.
Джондалар разгледа дървото, с което тя се бе мъчила досега, за да види още колко ще трябва да го сече. Трудно беше да се пререже дърво с каменна брадва. Острието, направено от трошлив камък, бе доста дебело, за да не се чупи много лесно от силата на удара, така че то не се врязваше достатъчно дълбоко, а само дялкаше и нащърбяваше ствола. Дървото изглеждаше no-скоро сякаш някой го бе гризал, а не рязал. Айла се вслуша в ритмичния звук от кремъка върху дървото, докато внимателно разглеждаше горичката. Намери едно подходящо дърво, беляза го с резка върху кората и продължи да търси друго.
Когато отсякоха необходимите им дървета, те ги замъкнаха до полянката и окършиха клоните с ножовете и брадвата, после ги подредиха на земята. Айла ги премери на око, отбеляза нужната дължина и ги отрязаха, за да станат еднакви. Докато Джондалар вадеше вътрешностите на зубъра, тя отиде до жилището за въжета и едно приспособление, което бе направила от завързани и преплетени кожени ремъци и каишки. Донесе и една от скъсаните рогозки, после повика Уини и й надяна специалния хамут.
Като използува само двете колчета — третото беше необходимо за триножника, на който закачаше храната, за да я държи далеч от зверовете — тя прикрепи по-тесния им край към хамута на коня и ги кръстоса зад гърба му. По-тежките краища се влачеха по земята от двете страни на кобилата. С въжетата завързаха рогозката към раздалечените колчета на шейната-носилка близо до земята и прикрепиха допълнителни въжета, с които да привържат зубъра.
Когато погледна огромното животно, Айла се зачуди дали пък тежестта му няма да се окаже твърде голяма дори за яките степни коне. И двамата с Джондалар трябваше доста да напрегнат сили, докато качат зубъра върху приспособлението. Рогозката не беше много стабилна опора, но като вързаха животното направо върху прътите, то не се влачеше по земята. След тези усилия Айла още повече се притесни, че товарът ще се окаже твърде голям за Уини, и едва не промени решението си. Джондалар вече беше изкормил животното и извадил стомаха и другите вътрешности; може би трябваше да го одерат на самото място и да го нарежат на парчета с по-приемливо тегло. Вече нямаше нужда да доказва, че може и сама да прекара плячката до Бивака, но щом като я бяха натоварили, Айла реши да остави Уини да опита.
Наистина се изненада, когато конят помъкна тежкия товар по неравния терен, но учудването на Джондалар беше двойно по-голямо. Зубърът бе по-обемист и по-тежък от Уини и бяха нужни немалко усилия, но товарът се оказа по силите на кобилата, тъй като самарът опираше само в две точки, а по-голямата част от теглото падаше върху колчетата, които опираха о земята. Изкачването на склона беше по-трудно, но здравият степен кон успя да преодолее и тази трудност. Шейната-носилка се оказа най-ефикасното средство за превозване на товари по неравна повърхност.