Това приспособление бе изобретено от Айла благодарение на нуждата, подходящия момент и вътрешния импулс. Докато живееше сама, тя често бе изправяна пред необходимостта да премества разни твърде тежки за нея неща — като например цяло животно — и й се налагаше да ги разрязва на по-малки парчета. А после пък трябваше да мисли как да опази оставената част от диви зверове. Животът й бе предоставил уникалната възможност да отгледа кобила и да използува конската сила в някои случаи. Но най-голямото й предимство бе умът, способен да открива нови възможности и да измисля съответни средства.
Щом като се доближиха до землянката, Айла и Джондалар развързаха зубъра и след множество похвални думи и благодарствени прегръдки поведоха обратно коня, за да приберат вътрешностите на животното, защото те също вършеха работа. Като стигнаха до сечището, Джондалар вдигна счупеното си копие. Предният край на пръчката се бе прекършил, а върха още не бяха извадили от трупа, но задната дълга и права част беше цяла. Може би щеше да намери за какво да го ползува, помисли той и го взе със себе си.
Като се върнаха в Бивака, свалиха хамута на Уини. Вълчо започна да души карантията — много обичаше черва. Айла се поколеба за момент. Ако имаше нужда, би могла да ги използува за няколко неща — от съд за съхраняване на мазнини до материал за подплатяване — но не бе възможно да носят повече багаж, отколкото вече имаха.
Сякаш само защото имаха коне да мъкнат багажа, нуждите им все се увеличаваха. Спомняше си, че когато напусна Клана и пътуваше пеша, носеше всичко необходимо само в една кошница на гръб. Вярно, че сега шатрата им беше много по-удобна от ниската кожена колиба, която използваше преди, а освен това имаха резервни дрехи и дрехи за зимата, които не обличаха, и повече храна и съдове, и… — в никакъв случай не биха могли да носят всичко това в една кошница, разбира се.
Тя хвърли на Вълчо ненужните в момента черва и двамата с Джондалар се заловиха да разрязват дивото говеждо месо. Направиха разрези на няколко важни места и започнаха да издърпват кожата — това бе много по-ефикасен начин за смъкване на кожата, отколкото дрането с нож. Със съвсем малко усилия се отделяше ципата между кожата и мускулите и когато свършиха, единствено двете дупки от върховете на копията нарушаваха целостта на кожата. Навиха я, за да не изсъхне много бързо, и заделиха главата. Езикът и мозъкът бяха хранителни и крехки и смятаха да изядат тези деликатеси още същата вечер. Черепа с големите рога обаче решиха да оставят за Бивака. За някои може би той притежаваше особено значение, ако ли не — по него имаше множество полезни части.
После Айла занесе стомаха и мехура до малкия поток край Бивака, за да ги измие, а Джондалар отиде до реката да намери храсти и тънки жилави пръчки, които да огъне и от тях да направи кръгла рамка за малка лодка. Потърсиха също сухи съчки и плавеи — за да предпазят месото от зверове и насекоми, трябваше през цялата нощ да поддържат няколко огъня навън, както и един огън вътре в землянката да ги топли.
Работиха почти до тъмно. Първо разделиха животното на едри късове, после нарязаха месото на тънки филийки и го поставиха върху импровизирани стойки от клони, но имаше още работа. Внесоха стойките в къщата за през нощта. Шатрата им беше мокра, но я сгънаха и също я прибраха вътре. Щяха да я разпънат и да изнесат месото навън чак на другия ден, за да се доизсушат на вятъра и слънцето.
На сутринта довършиха рязането на месото и Джондалар започна да строи лодката. Като използваше сгорещени камъни, той огъна дърветата за рамката. Айла бе много заинтригувана и го попита откъде е научил всичко това.
— Моят брат Тонолан. Той беше майстор на копия — обясни Джондалар, докато натискаше края на едно малко право дърво, което бе оформил като дъга, а тя го завързваше към друга извита част с връвчица, направена от сухожилията на зубъра.
— Но какво общо има правенето на копия с правенето на лодки?
— Тонолан умееше да изработи съвсем права и гладка пръчка за копие. Но за да се научиш как да изправиш едно криво дърво, първо трябва да знаеш как да изкривиш дървото, а той можеше да прави и това също толкова добре. Беше по-голям майстор от мен в тая работа. Имаше истински усет към нея. Може да се каже, че занаятът му не бе само да прави копия, а да оформя дървото. Той изработваше най-хубавите снегоходки, а това значи да вземеш едно дърво и да го извиеш така, че да стане съвсем кръгло. Може би затова се чувствуваше така добре сред Шарамудоите. Те бяха отлични майстори дърводелци. Използваха гореща вода и пара, за да огъват своите канута до желаната от тях форма.