— Какво е това кану?
— Това е лодка, издълбана от един дънер. Предната част е оформена като тънък ръб, задният край — също и тя се плъзга по водата така лесно и гладко, сякаш я разрязва с остър нож. Много красиви лодки са. Тази нашата е тромава в сравнение с тях, но тук наблизо няма достатъчно големи дървета. Ще видиш кану, когато стигнем при Шарамудои.
— Още колко остава, докато стигнем там?
— Далече е. Отвъд онези планини — обясни той, като гледаше през лятната мараня към високите неясни очертания на върховете на запад.
— О, — въздъхна Айла разочаровано, — надявах се да е по-близо. Хубаво е да срещнем хора. Искаше ми се и тук в Бивака да бяхме заварили някого. Може да се върнат, преди да тръгнем.
Джондалар долови тъга в гласа й.
— Самотна ли се чувствуваш без други хора? Толкова време си прекарала сам-самичка в твоята долина, мислех, че вече си свикнала.
— А може би именно затова. Била съм предостатъчно сама. Известно време това, не ми пречи, дори понякога ми харесва, но толкова дълго не сме виждали никакви хора… Просто реших, че ще е приятно да си поговорим с някого. — Тя вдигна поглед към него. — Толкова съм щастлива, че си при мен Джондалар. Щях да съм много самотна без теб.
— И аз съм щастлив, Айла. Не мога да ти опиша колко се радвам, че дойде с мен и че не се наложи да пътувам сам. Аз също горя от нетърпение да срещнем хора. Когато стигнем до Великата Река Майка, там би трябвало да има някакви люде. Досега пътувахме през полета и гори, а хората обикновено се заселват покрай прясна вода — реки, езера, а не насред голото поле.
Айла кимна и хвана края на друга тънка пръчица, която се бе сгорещила върху топлите камъни и пара, а Джондалар внимателно я огъна в кръг, после тя му помогна да я привържат към останалите. Като погледна рамката, прецени, че ще отиде цялата кожа на зубъра, за да я покрият. Щяха да останат не повече от няколко парченца, съвсем недостатъчни, за да направи нова кожена торба за месо на мястото на онази, която изгубиха в наводнението. Но лодката им беше необходима, за да прекосят реката. Значи трябваше да се измисли нещо друго. Може би кошница щеше да свърши същата работа, ако е гъсто изплетена, плоска, дълга и с капак отгоре. Наоколо бе пълно с хвощ, тръстика, върби — идеален материал за кошници, но дали тя щеше да е подходяща да държат месото в нея?
Неприятното беше, че когато се носи прясно месо, то продължава да пуска кръв и колкото и плътно да е изплетена, една кошница може да започне да пропуска през дупчиците. Ето защо дебелата и здрава необработена кожа беше най-удобният материал за такъв съд — тя също попиваше кръвта, но много бавно; не пропускаше и след като бъде използвана известно време, можеше да се изпере и изсуши. Нуждаеше се от нещо, което да върши същата работа. Трябваше да помисли по този въпрос.
Мисълта за нова торба не я напусна и когато рамката беше готова и я оставиха да изсъхне, докато сухожилията се втвърдят. Айла се отправи към реката да събере материал за кошници. Джондалар я придружи, но само до брезовите дръвчета. Тъй като се бе заел с дърводелска работа, той реши да възстанови счупените и изгубените копия, като направи няколко нови.
Уимез му бе дал малко хубав кремък, преди да заминат, оформен съвсем грубо, така че от него лесно да се издялат нови върхове. Бе му показал как се правят копия с костен връх, преди да тръгнат за Летния Събор. Те бяха типичното оръжие за неговия народ, но се бе научил как се правят и копия с кремъчен връх, използувани от Мамутоите. И тъй като беше голям майстор в обработването на кремък, за него беше по-лесно и бързо да направи от тях, отколкото да оформя и изглажда кости.
След пладне Айла се зае да плете специална кошница за месо. Когато живееше в долината, тя бе прекарала множество дълги зимни нощи в плетене на кошници и рогозки, за да разсее самотата, и беше станала много бърза и изкусна плетачка. Можеше да изработи кошница почти, без да гледа, така че новият съд за месо беше готов преди здрач. Бе обмислила добре формата и размера, материалите и гъстотата на плетката. Кошницата беше хубава, но тя не бе съвсем доволна.