Излезе навън по тъмно, за да смени вълнената си превръзка и да я изпере в малкото поточе. После я постави край огъня да се изсуши, но така че Джондалар да не я вижда. После, като се стараеше да не го поглежда, си легна в спалните кожи до него. Жените от Клана бяха научени да избягват мъжете, когато кървят, доколкото това е възможно, и никога да не ги гледат право в очите. Мъжете от Клана ужасно се изнервяха, ако са край жените в такива моменти. Чудеше се как може Джондалар да няма такива скрупули в това отношение, но тя самата все още се чувствуваше неудобно и полагаше големи усилия да оправя тоалета си съвсем дискретно.
Джондалар винаги се отнасяше с голямо внимание през лунните й периоди, защото усещаше безпокойството й. Но щом като си легнаха, той се наведе и я целуна. Тя му отвърна сърдечно, макар че държеше очите си затворени. После той отново се обърна по гръб. Двамата лежаха един до друг, загледани в отблясъците на огъня, играещи по тавана и стените. Разговаряха, но тя през цялото време внимаваше да не го погледне.
— Иска ми се да замажа с нещо тази кожа, след като я окача на рамката — каза той. — Ако варя дълго време във вода копитата, остатъците от кожата и малко кокали, ще се получи много гъсто и лепкаво тесто, което се втвърдява, като изсъхне. Имаме ли някакъв съд, в който мога да го приготвя?
— Сигурна съм, че ще намерим нещо. Дълго ли трябва да се вари?
— Да, трябва хубавичко да се сгъсти.
— Тогава ще е най-добре да го сложиш направо върху огъня, като супа… може би парче кожа. Ще трябва да го наглеждаме и да добавяме вода, няма да изгори, докато е мокро… чакай. Какво ще кажеш за търбуха на зубъра? Налях го с вода, за да не изсъхне, но от него може да излезе много хубав готварски съд — предложи Айла.
— Не съм съгласен — отвърна Джондалар. — Няма защо да прибавяме вода, нали искаме да се сгъсти.
— Тогава, предполагам, най-подходяща ще бъде една не пропускаща кошница и сгорещени камъни. Ще я направя още сутринта.
Айла лежеше умълчана, но сънят не я хващаше — все си мислеше, че има и по-добър начин да се свари такава смес. Просто в момента не й идваше на ум. Беше почти задрямала, когато изведнъж й хрумна нещо.
— Джондалар! Сетих се!
Той също заспиваше, но се сепна и отвори очи.
— Ъхъ! Какво има?
— Нищо лошо. Просто си спомних как Нези топеше мазнина и смятам, че това ще е най-добрият начин да приготвиш гъстата смес. Изкопаваш плитка дупка в земята във формата на купа и я постилаш с парче кожа — трябва да е останало някое достатъчно голямо. Натрошаваш малко кости и ги разпръскваш по дъното. После слагаш вътре водата и копитата и каквото друго искаш. Можеш да ги вариш много дълго, като пускаме горещи камъни, а кокалите няма да позволяват на камъните да се допират до кожата и няма да я изгорят.
— Добре, Айла. Точно така ще направим — промърмори сънено Джондалар, обърна се на другата страна и скоро захърка.
Но в главата на Айла все още се въртеше нещо и не й даваше мира. Беше решила да остави стомаха на зубъра на хората от Бивака да го използват като мех за вода, но той трябваше постоянно да е мокър, иначе щеше да се втвърди и после да не си възвърне предишното гъвкаво, водонепропускливо състояние. Дори и да го оставеше пълен с вода, тя можеше случайно да изтече от някъде или да се изпари — кой знае кога щяха да се върнат тези хора.
Изведнъж я осени идея. Едва не извика отново, но успя навреме да сподави радостния възглас — Джондалар спеше и не искаше пак да го събужда. Щеше да остави стомаха да изсъхне и да го използува за подплатяване на новия съд за месо, но още докато е мокър, ще го оформи, така че да прилепне плътно към кошницата. В тъмното помещение сънят я унесе. Заспа доволна, че е измислила начин да се сдобие отново с тази толкова необходима вещ.
През следващите няколко дни докато месото съхнеше и двамата работеха усилено. Довършиха лодката и я покриха с пласт от лепилото, което Джондалар приготви, като свари копитата, кокалите и късчетата кожа. Докато и тя съхнеше, Айла правеше кошници — за месото, което щяха да оставят като подарък на хората от Бивака; за готвене, за да подмени изгубените съдове; за събиране на разни неща. Някои от тях смяташе да остави там. През деня събираше растителна храна и лечебни билки и ги сушеше, за да ги вземат със себе си.
Един ден Джондалар я придружи, за да потърси нещо, от което да направи гребла за лодката. Малко след като тръгнаха, той със задоволство откри черепа на един гигантски елен, умрял преди огромните му рога да са паднали, така че Джондалар се сдоби с два еднакви по големина рога. Беше още рано и той остана с Айла до обед. Покрай нея се учеше да разпознава някои храни и тогава разбра колко много знаеше тя. Имаше невероятно богати познания за растенията и помнеше кое за какво се използува. Когато се върнаха в бивака, Джондалар подряза върховете на широките рога и ги прикрепи към яки, къси колчета. Така направи едни напълно пригодни за гребане лопатки.