Айла бе приключила с упражненията по стрелба и бе прибрала копиехвъргача и копията в калъфа, който бе приспособила да носи на гръб, преметнат през едното рамо, така както правеше Джондалар. Тя се връщаше към жилището с някакви растения в ръце. Той се завтече към нея, ухилен до уши.
— Виж, Айла — извика й, като държеше копието. Парчето със счупения връх беше прикрепено в горния край на счупената пръчка. — Поправих го. Сега ще проверя дали е годно!
Тя го последва при мишената. Наблюдаваше го как поставя копието в хвъргача, издърпва го, прицелва се и после го изстрелва с всичка сила. То улучи мишената и отскочи. А когато Джондалар отиде да провери, установи, че предната част се бе забила здраво в целта. От удара дългата задна част се бе отделила и отскочила назад, но беше невредима. Двойното сглобяемо копие можеше да се използува.
— Айла! Разбираш ли какво значи това? — Джондалар направо крещеше от радост.
— Не съвсем — отвърна тя.
— Гледай — върхът попадна в целта и после се отдели от пръчката, без да се счупи. Това значи, че следващия път ще трябва да направя сам един нов връх и да го прикача към една къса пръчка като тази. Не се налага да правя цяла дълга пръчка за копие. Мога да направя два такива върха… всъщност няколко… и само две-три дълги пръчки. Ще можем да носим много повече къси пръчки с върхове, отколкото цели дълги копия, а ако загубим някое, ще можем да го възстановим много по-лесно. Вземи, пробвай и ти — предложи й той и извади върха от мишената.
Айла го разгледа внимателно.
— Не съм голям майстор на дългите прави пръчки за копия, пък и върховете, които правя, не са чак толкова хубави като твоите — рече тя, — но смятам, че дори и аз бих могла да изработя едно такова. — Айла бе също толкова развълнувана, колкото и Джондалар.
В деня, определен за заминаване, те провериха всичко, което бяха поправили след щетите, нанесени от борсука, поставиха кожата му на видно място, за да разберат обитателите каква е причината за поразиите, и извадиха приготвените за тях дарове. Кошницата със сушеното месо провесиха на една греда от мамутски кокал, за да не може да я достигне някое хищно животно. Айла подреди още няколко кошници и окачи връзки сушени лечебни треви, както и някои ядливи растения, особено такива, които най-често се използваха от Мамутоите. Джондалар остави на собственика на жилището едно изключително добре изработено копие.
После набучиха полуизсъхналия череп на зубъра с големите рога на един кол пред землянката, за да я предпазят от зверове. Рогата и другите костни образувания по него можеха да се използуват за нещо, пък и това беше начин да се обясни на хората какво е месото в кошницата.
Младият вълк и конете като че ли усетиха наближаващата промяна. Вълчо подскачаше възбудено около тях, конете също бяха неспокойни. В този момент името на Рейсър наистина му подхождаше — той се стрелваше стремително напред и пак бързо се връщаше, а Уини стоеше близо до Бивака, гледаше за Айла и изцвилваше леко, когато я видеше.
Преди да си легнат, опаковаха всичко с изключение на завивките си и закуската. Прибраха и шатрата, макар че не беше много лесно да я сгънат и напъхат в коша за багаж. Кожите бяха опушени предварително, за да останат достатъчно гъвкави дори и ако напълно се намокрят, но въпреки това се бяха втвърдили. Шатрата щеше да омекне при по-продължителна употреба.
През последната нощ в удобната къща Айла съзерцаваше мъждукащите светлинки на гаснещия огън, които играеха по стените на стабилното жилище и усещаше как чувствата трепкаха и играеха в съзнанието й подобно на огъня — ту светли, ту по-мрачни. Нямаше търпение да тръгнат отново, но й бе мъчно, че напуска едно такова място, което през краткия им престой бе започнала да възприема като дом — само дето нямаше други хора. През последните няколко дни се улавяше, че поглежда към върха на хълма с надеждата да зърне обитателите на Бивака да се връщат, преди те да са го напуснали.
Все още искаше те да се завърнат неочаквано, но вече не се надяваше много, а чакаше с нетърпение деня, в който ще стигнат до Великата Река Майка. Имаше вероятност да срещнат хора някъде по течението й. Обичаше Джондалар, но се чувствуваше самотна без други хора — жени, деца и по-възрастни, липсваха й смехът и разговорите и съвместният живот с други от нейния вид. Но не искаше да мисли за твърде далечното бъдеще — за утрешния ден или следващия населен Бивак. Не искаше да мисли за народа на Джондалар или колко още трябва да пътуват до неговия дом, нито пък й се мислеше за това как ще прекосят тази широка и бърза река само с една малка кръгла лодка.