Джондалар също лежеше буден, загрижен за Пътуването им, нетърпелив да тръгнат отново, макар наистина да смяташе, че престоят им тук бе много полезен. Шатрата им бе суха, бяха попълнили запасите си от месо и възстановили изгубените и повредени при наводнението вещи, а освен това се радваше, че е измислил сглобяемото копие. Доволен бе, че имат кръгла лодка, но се притесняваше как дори и с нея ще преминат отвъд. Реката беше голяма, широка и бърза. Сигурно не бяха много далеч от морето и затова нямаше изгледи да се стесни. Всичко можеше да се случи. Щеше да е щастлив, когато стигнат до другия бряг.
ГЛАВА 10
През нощта Айла често се будеше и вече бе отворила очи, когато първите лъчи на зората се процедиха през димоотвода и изпратиха едва доловимите си светли пръсти в тъмните кътчета на стаята, за да разпръснат мрака и да изведат неясните форми от прикритието на сенките. Когато нощта се оттегли и отстъпи мястото си на бледото зарево на утрото, тя беше съвсем будна.
Измъкна се безшумно от топлото място край Джондалар и излезе навън. Сутрешният хлад обгърна голата й кожа и мразовитият полъх откъм обширните пластове лед на север я накара да настръхне. Погледна отвъд мъгливата речна долина и на фона на сияйното небе видя смътните очертания на брега отсреща. Ех, да бяха вече там!
Груба топла козина докосна леко крака й и тя разсеяно потупа вълка, който изскочи някъде до нея. Той подуши въздуха и като долови нещо интересно, се втурна надолу по склона. Айла се огледа за конете и различи жълтеникавата козина на кобилата. Тя пасеше в една ливада близо до водата. Тъмнокафявият кон не се виждаше, но тя беше сигурна, че е наблизо.
Айла тръгна трепереща през росната трева към поточето. Усети изгрева на слънцето на изток, като гледаше как западното небе прелива от сребристо сиво към пастелено-синьо с разпръснати розови облачета, отразили блясъка на утринното слънце, скрито зад гребени на хълма.
Изкушаваше се да се изкачи и да погледне изгряващото слънце, но я спря възхитителното зарево откъм другата страна. Прорязаните от дерета склонове отвъд реката все още бяха обгърнати от сивкав мрак, но планините на запад се къпеха в ярката светлина на новия ден и се открояваха, сякаш бяха гравирани до най-малката подробност върху небето — да протегнеш ръка, ще ги пипнеш. А ниската верига на юг се увенчаваше с пищния венец на искрящите ледени върхове. Айла съзерцаваше с удивление бавно менящите се цветове, запленена от великолепието на обратната страна на изгрева.
Докато стигне малкия бистър поток, който препускаше и подскачаше по склона, сутрешният хлад вече се беше стопил. Остави меха за вода, който бе взела от жилището, и провери вълнената си превръзка. Зарадва се, като видя, че лунарния й период вече приключва. Развърза каишките си, свали амулета и пристъпи в едно плитко вирче да се измие. Като свърши, тя напълни меха от пенестото водопадче, което се изливаше шумно в падината на вирчето, после излезе. Сложи си амулета, взе изпраната вълна и ремъците и забърза към Бивака.
Джондалар тъкмо връзваше една от каишките на спалните им кожи, когато тя влезе в землянката. Той вдигна поглед и се усмихна. Като забеляза, че вече не носи ремъците, усмивката му стана похотлива.
— Май не трябваше да избързвам с прибирането на постелята — рече той.
Айла се изчерви — беше се досетил, че лунарния й период е минал. Тогава го погледна право в очите, а те искряха закачливо, изпълнени с любов и нарастващо желание. Тя също се усмихна.
— Винаги можеш да ги разгънеш отново.
— Провалиха ми се плановете да тръгнем рано — рече Джондалар и дръпна единия край на каишката, за да развърже възела на навитите спални кожи. Постла ги и се изправи, а тя пристъпи към него.
След закуска набързо опаковаха останалия багаж. Взеха всичките си вещи, лодката и заедно със своите спътници — животните, се спуснаха към реката. Не беше никак лесно да се реши къде да я прекосят. Загледаха необятното водно пространство пред себе си, толкова широко, че трудно можеха да различат подробности на отвъдния бряг. Бързото течение, образуваше невидими водовъртежи и само леки вълнички къдреха повърхността. Но no-скоро шумът на реката, отколкото видът й, показваше нейната истинска същност. Тя демонстрираше своята мощ с приглушен, клокочещ тътен.
Докато майстореше кръглия плавателен съд, Джондалар често се сещаше за реката и мислеше как ще го използуват, за да я преминат. Дотогава не бе правил купообразна лодка и само няколко пъти се бе возил в такава. Когато живееше при Шарамудоите, се бе научил много изкусно да управлява гладките издълбани канута, но веднъж при Мамутоите се бе опитал да кара обла лодка, подобна на купа, и установи, че е доста тромава. Тя се задържаше много добре на повърхността, не се преобръщаше, но се управляваше трудно.