Не след дълго Айла, яхнала Уини, стигна до същата река и също извървя известно разстояние срещу течението й. Но да се премине отсреща на кон беше съвсем друго нещо и тя обърна животното към водата, преди да бе изминала нагоре толкова път, колкото Джондалар. Рейсър и Вълчо я последваха и като поплуваха съвсем малко само в средата, всички скоро стъпиха на отсрещния бряг. Айла се отправи надолу към голямата река, но като се обърна назад, видя, че Вълчо тръгва в обратната посока.
— Хайде, Вълчо! Насам! — подвикна му тя. Подсвирна нетърпеливо и даде знак на Уини да продължи. Кучето се поколеба, втурна се към нея, после пак се върна и най-накрая я последва. Когато стигнаха голямата река, тя зави по течението и подкара кобилата в галоп.
Сърцето й заби по-силно, когато в далечината върху скалистия бряг съзря някакъв кръгъл, подобен на купа предмет.
— Джондалар! Джондалар! — развика се тя и препусна с всички сили натам. Скочи от коня, преди той да бе спрял, и се спусна към лодката. Погледна вътре, огледа брега — всичко като че ли си беше на мястото, дори и трите пръта. Само Джондалар го нямаше.
— Ето я лодката, но не мога да намеря Джондалар — изрече тя на глас. Вълчо заскимтя, сякаш искаше да й отговори. — Защо не намирам Джондалар? Къде ли е? Дали лодката е доплавала сама дотук? — продължи да се пита тя, после внезапно се сети. — Сигурно е тръгнал да ме търси. Но щом като аз вървях надолу покрай реката, а той нагоре — как тогава сме се разминали?…
— Реката! — почти викна тя. Вълчо отново заскимтя. Тя си спомни колебанието му, когато преминаваха големия поток. — Вълчо!
Едрото четириного се втурна към нея, подскочи и постави лапи на раменете й. Тя сграбчи дебелата козина на врата му с две ръце, погледна дългата муцуна и умните очи и си спомни малкото, слабичко момченце, което толкова много приличаше на сина й. Веднъж Ридаг бе изпратил Вълчо да я потърси и той бе изминал доста дълго разстояние, докато я открие. Айла знаеше, че той може да проследи Джондалар. Само трябваше да го накара да разбере какво иска от него.
— Вълчо! Намери Джондалар! — заповяда тя. Вълкът скочи на земята и започна да души лодката, после тръгна обратно по пътя, по който бяха дошли — нагоре срещу течението.
Джондалар бе нагазил до кръста във водата и внимателно опипваше дъното пред краката си, когато му се стори, че чува тихо подсвирване на птица, което звучеше някак познато и… нетърпеливо. Той спря и притвори очи, опита се да си спомни къде го е чувал, но после поклати глава — дори не беше сигурен, че действително го е имало — и продължи нататък. Като премина на другия бряг и тръгна надолу към главната река си мислеше все за това. Накрая безпокойството му за Айла и тревогата, дали ще я открие, надделяха, но този звук продължаваше да човърка съзнанието му.
Повървя така с мокрите си дрехи. Знаеше, че и Айла е мокра. Изведнъж през главата му мина мисълта, че може би трябваше да вземе със себе си шатрата или нещо друго за заслон. Ставаше късно и кой знае какво се бе случило с нея. Може дори да е ранена, укоряваше се той и внимателно разгледа водата, брега и околната растителност.
Изведнъж отново чу същото подсвирване. Този път много по-силно и по-близко. То беше последвано от продължително джафкане и накрая от ясен вълчи вой и тропот на копита. Обърна се и по лицето му се разля широка радостна усмивка, като видя вълка, устремил се право към него. Рейсър крачеше отзад, а накрая за щастие се появи Айла, яхнала Уини.
Вълчо се хвърли върху мъжа, постави огромните си лапи на гърдите му и се протегна да оближе лицето му. Джондалар го сграбчи, както бе виждал да прави Айла и прегърна четириногия звяр. Айла препусна с коня и когато се доближи, скочи на земята и изтича към него, а той отмести вълка от себе си и я грабна в обятията си.
— Джондалар! Джондалар! — повтаряше тя.
— Айла! О, моя Айла! — притискаше я той към гърдите си.
Вълчо подскочи и близна лицата им, но този път никой не го отблъсна.
Широката река, която двамата ездачи и вълкът току-що бяха прекосили, се оттичаше в соленото затворено море; Мамутоите го наричаха Беранско море и то се намираше на север от огромната делта на Великата Река Майка. Колкото повече пътниците приближаваха към многобройните разклонения накрая на този воден път, виещ се в продължение на около три хиляди километра през континента, толкова по-полегат ставаше наклонът.