Вълкът ги откри малко след като избягаха от рояка. Когато лакомите насекоми кацнаха на земята да пренощуват, Айла и Джондалар вече бяха направили бивак далеч от онова място. На другата сутрин се отправиха на североизток към високия хълм над равнината, откъдето се откриваше обширна гледка и можеха да се ориентират колко път им остава до Великата Река Майка. Точно зад гребена на хълма забелязаха края на територията, която бе нападната от облака скакалци — жужащата маса, носена от силните ветрове към морето. Бяха поразени от невероятното опустошение.
Красивата пролетна природа, изпъстрена с ярки цветя и свежа трева я нямаше вече. Всичко беше изчезнало. Земята беше гола, докъдето погледът им стигаше. Ни листенце, ни стръкче трева, ни едно зелено петънце. И най-дребното растение бе погълнато от ненаситната паплач. Единствените признаци на живот бяха малко скорци, търсещи последните изостанали скакалци. Земята бе опустошена, простираше се незащитена, неприлично изложена на показ. Но тя щеше да се възстанови след това унижение, причинено й от нейните собствени творения и тяхното естествено развитие. От скрити корени, от семена, довявани от ветровете, тя отново щеше да се облече в зелената си премяна.
Когато мъжът и жената погледнаха на другата страна, оттам се откри съвсем друга гледка — картина, от която сърцата им забиха по-силно. На изток на слънцето бе блеснала огромна водна шир — това беше Беранско море.
Докато го съзерцаваше, Айла изведнъж осъзна, че това е същото море от детството й. В южния край на полуострова, който се вдаваше на север в необятната водна шир, се намираше пещерата, където бе живяла като малка с Клана на Брун. Животът й с хората от Клана често беше труден. И въпреки това имаше много щастливи спомени от детството си. Все пак мисълта за сина, когото бе принудена да изостави, неминуемо я натъжаваше. Знаеше, че никога вече нямаше да е толкова близко до него и едва ли някога щеше да го види отново.
За него беше най-добре да живее в Клана. Уба щеше да му е майка, а старият Брун щеше да го учи да ловува с копие, с ласо и прашка, да го възпитава като човек от Клана. Така Дърк щеше да е обичан и другите да го приемат като свой, а не да го ругаят и да му се присмиват като на Ридаг. Но Айла не можеше да не мисли за него. Дали неговият Клан все още живееше на полуострова или са се преместили някъде по-близо до други Кланове на континента или във високите източни планини.
— Айла! Погледни там долу. Това е Делтата, вижда се и Донау или поне част от нея. Виждаш ли онази кафява мътна вода, хей там от другата страна на големия остров? Мисля, че това е главният северен ръкав. Ето го — това е краят на Великата Река Майка! — каза Джондалар с развълнуван глас.
Той също бе завладян от спомени, навяващи малко тъга. Когато за последен път видя тази река, той беше с брат си, а сега Тонолан бе в света на духовете. Внезапно се сети за камъка, хвърлящ слаби мътни отблясъци, който бе взел от мястото, където Айла бе погребала брат му. Тя каза, че той съдържал същността на духа на Тонолан, и Джондалар бе решил да го даде на майка си и на Зеландони, когато се върне. Беше прибран в кошницата му. Може би трябваше да го извади и да го носи със себе си, помисли той.
— О, Джондалар! Ей онова край реката, пушек ли е? Живеят ли хора край реката? — запита Айла обнадеждено.
— Възможно е да има — отвърна Джондалар.
— Да побързаме тогава. — Тя тръгна надолу по хълма, Джондалар яздеше до нея. — Кой може да е? — продължи тя. — Някой народ, който познаваш?
— Може би. Понякога Шарамудоите идват чак дотук с лодките си, за да търгуват. Ето така се срещнаха Мариено и Толи. Тя беше в един от биваците на Мамутоите. Бяха дошли за сол и раковини — той спря и се огледа. Взря се в делтата и острова отвъд тесния канал; после разгледа земята надолу по течението. — Всъщност, струва ми се, че не сме много далеч от мястото, където Бреси бе направила Върбовия Бивак… миналото лято. Наистина ли бе едва миналото лято? Тя ни доведе тук след като нейният Бивак спаси Тонолан и мен от плаващия пясък…