Джондалар притвори очи, но мъката му не убягна от Айла.
— Това бяха последните хора, които Тонолан видя…, без да броя себе си. Ние пътувахме заедно още малко след това. Все се надявах, че той ще преживее скръбта си, но той просто не пожела да живее без Джетамио. Искаше Майката да го прибере при себе си — говореше Джондалар. После сведе поглед и добави. — И тогава срещнахме Бебчо.
Той погледна Айла. Изражението му се промени. По лицето му все още се четеше мъка. Тя разпозна и онзи особен израз, който показваше неописуемата му любов към нея, толкова силна, че той едва можеше да я понесе. Но този път имаше и нещо друго, нещо, което я изплаши.
— Така и не разбрах защо Тонолан пожела да умре… точно тогава. — Джондалар се обърна, подкара Рейсър в галоп и извика: — Хайде! Нали каза, че трябва да побързаме.
Айла даде сигнал на Уини да хукне след бягащия жребец, който се бе отправил към реката. Ездата ги ободри и разсея особеното тъжно настроение, което това място бе създало и у двамата. Вълкът, възбуден от това препускане, припкаше покрай тях и когато накрая стигнаха до водата и спряха, той вдигна глава и започна своята провлачена вълча песен. Айла и Джондалар се спогледаха и се усмихнаха. И двамата си помислиха, че това е много подходящ начин да известят пристигането си край реката, която щеше да им бъде спътница почти до края на Пътуването.
— Това тя ли е? Стигнахме ли Великата Река Майка? — попита тя с блеснали очи.
— Да. Това е — отговори той и погледна на запад нагоре срещу течението. Не му се искаше да я обезсърчава, но добре знаеше колко много път ги чакаше оттук насетне.
Трябваше да се върнат по стъпките му и да прекосят целия континент до ледниковото плато върху високите планини близо до притоците в горната част на дългата река и после да преминат отвъд, далеч на запад, почти до Великата Вода на края на земята. По своя криволичещ път дълъг две хиляди километра, Донау — реката на Дони Великата Майка Земя на Зеландониите — се изпълваше от водите на повече от триста притока, ледниковите води на две планински вериги се оттичаха в нея и тя влачеше товара на наносите.
Докато лъкатушеше през равнините, често се разделяше на множество ръкави. Огромният воден път пренасяше обилно натрупаната тиня и утайките, които се носеха из буйните води. Но преди да стигне края на своя път, ситните пясъчни частици се уталожваха и образуваха едно огромно ветрилообразно находище, едно необятно покрито с кал пространство с ниски островчета и брегове, заобиколени с плитки езерца и виещи се поточета, сякаш Великата Майка на реките бе толкова изтощена от дългото си пътуване, че бе хвърлила тежкия си товар малко преди да достигне целта си и сега едва-едва се влачеше към морето.
Обширната делта пред тях — два пъти широка отколко дълга — започваше на много километри преди морето. Реката бе прекалено пълноводна, за да се задържи само едно-единствено корито в тази равна низина, разположена между древния скален масив, издигащ се на изток, и полегатите заоблени хълмове на запад. Тя се разклоняваше на четири ръкава и всеки тръгваше в различна посока. Отделни разклонения се преплитаха, свързваха тези ръкави и образуваха лабиринт от криволичещи поточета, които се разливаха и създаваха многочислени езера и лагуни. Широки площи обрасли с тръстика, ограждаха твърдата земя — като се започне от дългите песъчливи ивици суша и се стигне до просторните острови, покрити с гори и степи, населени със зубри, елени и хищниците, които ги преследваха.
— Откъде идваше онзи пушек? — попита Айла. — Сигурно наблизо има Бивак.
— Мисля, че може да е от големия остров, който видяхме по-надолу отвъд канала — отговори Джондалар и посочи някъде натам.
Айла погледна, но отначало видя само стена от високи фрагмитни тръстики. Пухкавите им морави върхове се поклащаха от лекия ветрец на повече от дванадесет стъпки над просмуканата от вода земя, в която растяха. После забеляза красивите сребристо зелени листа на ивите, простиращи се зад тях. Миг по-късно зърна нещо друго, което я озадачи. Ивите бяха всъщност храсти, растящи толкова близо до водата, че тя често заливаше корените им през влажния сезон. Приличаха на върби, но никога не израстваха на височина като дървета. Възможно ли бе да греши? Дали това не бяха върби? Тя рядко правеше подобни грешки.
Тръгнаха надолу по течението и като стигнаха срещу острова и навлязоха в канала, Айла се обърна да види дали колчетата на влекачката, които се тътреха отзад заедно с лодката, завързана между тях, не се закачаха някъде; после провери дали кръстосаните им предни краища се движат свободно, докато задните плаваха зад кобилата. Когато пренареждаха багажа си и се подготвяха да задминат голямата река, първоначално бяха решили да зарежат лодката. Тя си беше изпълнила задачата да ги пренесе заедно с нещата им през реката, но тъй като бяха вложили толкова много труд, за да я направят, им беше жал просто така да я изоставят, независимо че преминаването на реката не бе станало точно така, както го бяха предвиждали.