Другите Тотеми на Клана също се обозначаваха по подобен начин — с прости знаци, които често бяха заимствани от движенията и жестовете на езика им. За пръв път тя видя действително реалистичен образ, когато Джондалар нахвърля в общи линии рисунка на животно върху кожата, която използваха за мишена. Затова предметът на земята отначало я смути. После внезапно се сети нещо и проумя какво е това. Като малка никога не бе имала кукла, но бе виждала, че децата на Мамутои си играят с подобни неща, и разбра, че това е детска играчка.
Веднага й стана ясно, че до преди малко тук бе седяла жена с детето си. Сега я нямаше и трябва да е избягала много бързо, щом като е зарязала и храната, и дори играчката на момиченцето си. Защо ли бе напуснала мястото с такава бързина?
Айла се обърна и видя, че Джондалар още държеше въжето на Рейсър, приклекнал на коляно между разпръснати кремъчни отломъци и внимателно изследваше едно парченце. Той вдигна очи.
— Някой е съсипал един много хубав връх, като е нанесъл последния си удар неправилно. Трябвало е само леко да го чукне, но е ударил малко встрани, и то доста силно… сякаш майсторът е бил внезапно прекъснат. А, ето го каменният чук! Просто е бил изтърван.
Нащърбените ръбове на твърдия овален камък показваха продължителна употреба и опитният каменар трудно можеше да си представи, че някой ще изпусне и зареже едно толкова ценно и почитано сечиво.
Айла отново се огледа и видя, че на една окачалка се сушеше риба, а по земята до нея бяха изоставени цели риби. Едната бе изкормена и захвърлена. Имаше много доказателства, че работата е била прекъсната внезапно, но нямаше никаква следа от човек.
— Джондалар, тук е имало хора съвсем наскоро, но панически са избягали. Дори и огънят все още гори. Къде са всички?
— Не знам, но ти си права. Избягали са много бързо. Просто са захвърлили всичко и… са хукнали. Сякаш са били… подплашени.
— Но защо? — попита Айла и се озърна. — Не виждам нищо страшно наоколо.
Джондалар поклати глава, после забеляза, че Вълчо душеше из напуснатия Бивак — пъхаше муцуна пред входовете на шатрите и около изоставените вещи. После вниманието на мъжа беше привлечено от жълтеникавата кобила, която пасеше наблизо, влачеше шейната-носилка с кръглата лодка върху нея и изглеждаше странно безразлична и към хората, и към вълка. Джондалар се обърна към младия тъмнокафяв жребец, който го следваше с такава готовност. Животното беше натоварено с кошници, покрито с чул за яздене, и стоеше край него, завързано само с едно въже през главата.
— Сигурно точно това е проблемът — че ние не виждаме нищо страшно — продума той.
Изведнъж Вълчо спря да души, настойчиво се вторачи в горичката, после се втурна в нея.
— Вълчо! — извика Джондалар. Животното спря, погледна мъжа и размаха опашка. — Айла, по-добре го накарай да се върне, иначе ще намери хората от този Бивак и ще ги изплаши още повече.
Тя изсвири и вълкът дотича при нея. Погали врата му, но се намръщи на Джондалар.
— Да не искаш да кажеш, че ние ги плашим? И че са избягали заради нас?
— Помниш ли Бивака на Перестите Треви? И какво направиха хората, като ни видяха? Само си помисли как ли им изглеждаме, като ни срещнат за първи път, Айла. Пътуваме с два коня и един вълк. Животните обикновено не се движат заедно с хора, дори в повечето случай бягат от тях. Даже на Мамутоите от Летния Събор им трябваше време, за да свикнат с нас, хем пристигнахме заедно с Лъвския бивак. Като се замислиш, ще видиш, че само Талут постъпи смело, когато още при първата ни среща ни покани заедно с конете в своя Бивак.
— Тогава какво да правим?
— Смятам, че ще трябва да си тръгнем. Хората от този Бивак сигурно са се скрили в гората, наблюдават ни и си мислят, че идваме от някое странно място, като Света на Духовете например. И аз щях да си помисля същото, ако видя такива хора като нас да се приближават без предупреждение.
— О, Джондалар! — проплака Айла, внезапно обзета от разочарование и самота, така както си стоеше насред празния Бивак. — Толкова ми се искаше да погостуваме на някой народ — тя отново обходи с поглед Бивака, после примирено поклати глава. — Прав си. Ако хората са избягали и не искат да ни посрещнат, най-добре ще е да си вървим. Как ми се ще да бях срещнала поне жената с детето, изоставило тук играчката си, и да бях поговорила с нея — Тя тръгна към Уини, която пасеше зад Бивака. — Не искам хората да се страхуват от мен, Джондалар. Дали ще успеем да поговорим с някого по време на това Пътуване?