— Не мога да кажа нищо за непознатите, но съм сигурен, че ще можем да поостанем при Шарамудоите. Отначало може да са малко нащрек, но те ме познават. Знаеш какви са хората — след като преодолеят първоначалния си страх, започват веднага да се интересуват от конете.
— Съжалявам, че изплашихме тия люде. Бихме могли да им оставим някакъв подарък, макар че не се показаха много гостоприемни — предложи Айла и започна да рови в кошницата. — Смятам, че ще е подходящо да оставим храна, може би малко месо.
— Да, много добра идея. Аз пък имам няколко резервни върха за копия. Ще оставя едно на мястото на онова, което майсторът на сечива е повредил. Няма по-голямо разочарование от това да развалиш един хубав инструмент малко преди да си го завършил — допълни той.
Докато бъркаше в багажа си за комплекта сечива, увити в кожа, Джондалар си спомни, че докато пътуваше с брат си, срещаха много хора. Те обикновено ги приемаха радушно и често им помагаха. Дори имаше няколко случая, в които животът им бе спасяван от непознати. Но ако хората винаги щяха да се плашат от тях заради техните спътници — животни, какво би станало, ако някога с Айла се окажеха в беда и имаха нужда от помощ?
Напуснаха Бивака и обратно по пясъчните дюни се изкачиха на равното поле върху дългия тесен остров. Като стигнаха тревата, спряха и погледнаха надолу към тънкия стълб дим откъм Бивака и кафявата мътна река, устремена към необятната синя шир на Беранско море. С мълчаливо съгласие те яхнаха конете и се отправиха на изток, за да видят по-добре за последен път огромното вътрешно море. Достигнаха източния край на острова. Все още се намираха на брега на реката, но бяха толкова близо до развълнуваните води на морето, че можеха да видят вълните, които плискаха солената си пяна по пясъка. Айла обърна поглед към водата и й се стори, че вижда очертанията на полуостров. Пещерата на Клана на Брун — мястото, където беше израсла се намираше на северния край. Именно там бе родила своя син и там бе принудена да го изостави, когато я изгониха.
„Колко ли е пораснал вече? Сигурна съм, че е по-висок от всички други момчета на неговата възраст. Дали е силен? И здрав? И щастлив? И дали ме помни? Кой знае? Само да можех да го видя поне още веднъж“ — мислеше си тя и тогава осъзна, че ако наистина бе решила да го търси, това беше последният й шанс. Джондалар планираше оттук да завият на запад. Никога вече нямаше да е толкова близо до Клана и до Дърк. Защо ли пък да не тръгнат на изток? Просто да направят едно малко извънредно Пътешествие, преди да продължат. Ако заобиколят по северното крайбрежие, може да стигнат полуострова за няколко дни. Джондалар съвсем сериозно беше заявил, че ще я придружи с готовност, ако пожелае да търси Дърк.
— Виж, Айла! Не знаех, че в Беранско море има тюлени! От малък не съм виждал такива животни, когато веднъж ходих на едно дълго Пътуване с Виломар — гласът му бе изпълнен с вълнение и копнеж. — Той ни заведе двамата с Тонолан да видим Великата Вода и тогава хората, които живееха близо до края на земята, ни возиха с лодка на север. Ти виждала ли си тюлени преди?
Айла погледна към морето, но по-близо до брега, където той й сочеше. Няколко тъмни, гладки и лъскави същества, с издължени закръглени тела и светлосиви коремчета се клатушкаха тромаво по един пясъчен нанос, образувал се зад почти потънали във водата скали. Докато наблюдаваха, повечето от тюлените се гмурнаха във водата и подгониха ято риби. Главите им изскачаха от време на време. Скоро и последните от тях — най-малките и младите — се мушнаха под водата и изчезнаха така бързо, както бяха дошли.
— Само отдалече — отговори Айла, — през студения сезон. Те обичат плаващите ледове в морето. Кланът на Брун не ги ловеше. Никой не можеше да ги хване. Само един път Брун разправяше как видял няколко върху скалите край една морска пещера. Хората ги мислеха за зимни водни духове, а не за животни, но веднъж видях малките им върху леда и знаех, че водните духове нямат бебета. Но нямах представа къде отиват през лятото. Сигурно са идвали тук.
— Като се приберем у дома, ще те заведа да видиш Великата Вода, Айла. Няма да повярваш на очите си. Това тук е огромно море, много по-голямо от всички езера, които съм виждал. Казват, че било солено. Но то е нищо в сравнение с Великата Вода. Тя е като небето. Никой още не е минавал отвъд, на другата страна.
Айла долови нетърпението в гласа на Джондалар и усети копнежа му по родния дом. Знаеше, че той не би се поколебал да отиде с нея да потърсят Клана на Брун и сина й, ако тя го помолеше. Защото я обичаше. Но тя също го обичаше и бе сигурна, че това забавяне няма да му хареса. Тя огледа огромното водно пространство, затвори очи и се помъчи да преглътне сълзите си.