— Иди и налей вода от потока, докато събера още клони.
Айрис взе канчето:
— Навярно семейството ти много те цени, щом ти е възложило да откараш стадото до чак Уайоминг.
— Едва ли би искала да опознаваш семейството ми по-добре. Те са по-лоши и от плаващи пясъци.
— Може да не са толкова лоши. Джордж и Медисън са женени и имат щастливи семейства — отвърна Айрис, приближи се до него и започна да събира дърва.
— Медисън беше достатъчно разумен да отведе жена си в Чикаго. Колкото до Роуз, тя е наистина забележителна жена. Навярно тя е единствената причина, поради която все още не сме е избили.
Внезапно Айрис пожела той да говори за нея със същото уважение, с което беше споменал името на Роуз. Зададе си въпроса какво представлява жената, за която един мъж можеше да говори с такава почтителност. Запита се дали някога и за нея ще говорят така.
Айрис можеше да накара мъжете да се бият за нея, но инстинктивно усещаше, че отношението на Монти към Роуз е нещо съвсем различно — по-различно от всичко, което бе виждала досега. Можеше да си представи как той спори с Роуз — бе споменавал нещо подобно — но бе сигурна, че Монти винаги ще се подчинява на решенията й, дори да не е съгласен с тях.
Това съвсем не наподобяваше на начина, по който се отнасяше със самата нея, когато не бе съгласен с мнението й.
Монти вдигна наръча с клоните и го занесе до мястото за огъня. Тя се отправи към потока. Опита се да клекне до водата, но не можа. Можеше само да стои изправена или да лежи.
— Побързай с водата! — извика Монти.
— Не мога.
— Защо? — Монти се надигна учудено.
— Не мога да се наведа, без да падна във водата.
Младият мъж се засмя и това я пораздразни. Той винаги се смееше в най-неподходящите моменти.
— Извинявай, трябваше да се досетя. — Монти се изправи, приближи се към нея, взе канчето от ръката й, клекна и го напълни с чистата вода от потока. — Не спирай да ходиш! Скоро ще се почувстваш по-добре.
Монти сложи канчето върху камъните и запали огъня. След няколко минути водата завря и той сипа вътре кафето.
— Кафето скоро ще бъде готово.
— Вече ухае много приятно — обади се Айрис, — но какво ще ядем?
— Почакай и ще видиш. А през това време можеш да се погрижиш за конете.
Думите се изплъзнаха сами от устата й:
— Никога не съм се грижила за коне и изобщо не знам какво да правя.
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
Защо никога не можа да се научи първо да мисли, а после да говори? Не искаше да го казва по този начин, но наистина никога не я бяха учили как да се грижи за конете. Обикновено, след като бе яздила, Айрис даваше поводите на някой друг и повече не мислеше за коня. Ала не беше нужно да го казва.
Монти вдигна поглед от канчето, където се вареше кафето, и студено я изгледа:
— Не знаеш как да се погрижиш за един кон?
— Не съвсем. Аз…
— Можеш ли да ги заведеш до потока да се напият с вода?
— Да.
— Можеш ли да ги завържеш за някое дърво, за да могат да пасат?
— Разбира се. Аз…
— Тогава го направи. Аз ще се погрижа за останалото!
Грубият тон, с който й подхвърли тези заповеди, я подтикваше да понечи да му откаже, но нещо в начина, по който я погледна, я накара да промени намерението си. Обърна се, за да прикрие болката и притеснението си.
Развърза конете и ги поведе към потока.
Сама не можеше да повярва, че е чак толкова засегната от неговата студенина. Държеше се, сякаш тя е някой от наемните му работници и той не изпитва никакви чувства към нея. Ала болката, която й причини отношението му, я изненада и смути. Можеше да очаква от себе си да се ядоса, но не и да се чувства толкова наранена.
Конете нагазиха в потока и потопиха муцуните си в затоплената от слънцето вода.
Айрис искаше Монти да я харесва: не само да мисли, че е красива, не да я ласкае и да е готов да изпълни всяко нейно желание, не дори и да я желае — просто да я харесва. Не искаше кой знае колко много, ала като си спомни презрителния му и студен поглед, реши, че това, което иска, е невъзможно.
Никога не бе изпитвала нещо подобно към друг мъж и не можеше да си го обясни. Знаеше, че се чувства смутена и развълнувана, а това никога не й се бе случвало, поне не по този начин. Досега винаги се бе усещала уверена по отношение на мъжете, които се въртяха край нея. Беше самонадеяна и относно Монти, но не за дълго. Той я озадачаваше и объркваше. Беше ясно, че е увлечен от нея и че я смята за красива, но явно не я харесваше достатъчно.
Конете бяха утолили жаждата си и повдигнаха муцуни от модата. Айрис ги поведе към високата трева зад дърветата. Дори и едно разглезено богато момиченце можеше да направи това.